На шестия ден й свърши водата. Не че на този етап я вълнуваше особено. Вече пиеше урината, произведена от урина, и тя нямаше по-хубав вкус след повторното преминаване през мехура й. Пълната пагубност на ситуацията й се пропи дълбоко в нея, но може би изненадващо при възприемането й сякаш изцяло изгуби мощта си; вече не смазваше духа й в същата степен. Всички въпроси, всички обвинения, всички страхове се размиха. Какъв беше смисълът? Никой нямаше да дойде за нея. Никой нямаше да я открие тук.
Започна да съзира позитивните страни. Ако трябваше да избере начин да умре, да посочи само един, гладуването сигурно щеше да фигурира напред в списъка. Не възразяваше срещу акумулиращата се болка в стомаха й, напомняща за китайско мъчение с вода, нито срещу първобитното усещане за неподправен глад, стелещо се между гърдите и слабините й, за което трябваше да скърца със зъби, та да го понесе. Друг това би го побъркало, не би бил в състояние да мисли за нищо друго, но в нейния случай беше маратон, който тя беше пробягвала и преди, физическите усещания, дори най-тежките, бяха поносими.
Въпреки болката в тялото мислите й бяха превзети от почти философско спокойствие, въздържание до степен като при първия й престой в болницата, и тя си спомни миналото си в различна светлина. Не беше прокълната, не беше заслужила да й се случи всичко това, просто докато растеше, беше извадила лош късмет, бяха й се паднали скапани родители или каквото ще. Но от такова начало тя беше изградила живот. Беше познала от Лили обич, с каквато като тийнейджър не беше допускала, че някой ще я дари. Бъди добра към себе си, повтаряше си, за да убива времето. Бъди благодарна за онова, което си имала. Бъди горда, че накрая искаше да живееш.
Когато тази мантра престана да я успокоява, втренчи се в Спенс, който гниеше на пода на два метра разстояние. Това беше още нещо позитивно, нали така? Той да е мъртъв. Спокойно можеше да си получи своето, да я оправи без грам емоции, също като робот на виагра, а после да си тръгне, за да погне следващата жертва от списъка си, може би дори Лили, и пак да я остави да умре. Плюс, че вонята от неговите разлагащи се останки я улесняваше да не мисли за вкусната храна, която искаше да погълне, така че се добавяше и това. Всъщност, като се замислеше, изворът й на късмет направо преливаше.
Като го гледаше да лежи там, така безкрайно близо, нещо в гърдите й припламна. В старание да съхранява енергията си не беше помръдвала от дни, но сега вдигна предпазливо крак. Както очакваше, той спря, когато веригата се изпъна. Изопна пръстите му напред и изведнъж сърцето й заби по-бързо.
Беше отслабнала толкова много, че луфтът беше по-голям.
Изтика се надолу по леглото и се наведе да огледа по-отблизо. Крайниците й се намираха в пълна агония, защото ги беше насилила да са в тази поза. Не беше много, но кожата на глезена й се плъзгаше срещу подплатата, а преди тя прилягаше съвсем плътно.
О, боже мой. Подплатата.
Защо не й беше хрумнало?
Рейчъл задърпа изкуствената кожа - беше пришита, - но тя не се отделяше от металната основа.
Чашата за вино. Строши я в пода. Взе един къс стъкло и преряза кожата, при което разкри металната рамка.
Опита се да прекара голия метал върху глезена си и ръбът одраска кожата й, но макар сега обръчът да беше много по-хлабав, пак не успяваше да извие стъпало достатъчно, та да го измъкне. Беше ли достатъчно да го достигне? Зае позиция, дишаше учестено и мускулите й бяха напрегнати в подготовка да скочи.
Три, две, едно - давай!
Изстреля се от леглото с толкова силно протегната ръка, че рамото й почти излезе от ставата. Тупна шумно на пода. Когато погледна къде се е озовала ръката й, разочарованието я изпълни така бързо, че мигом избухна в ридания.
Все така той беше на няколко сантиметра.
Без значение колко се протягаше, върховете на пръстите й за малко не го достигаха.
Избута се обратно на леглото и взе парчето стъкло, което беше използвала да пререже подплатата. Не й беше нужно много. Само няколко сантиметра...
Отряза ръкава на един пуловер и го върза под коляното си достатъчно стегнато, та прасецът й да започне да пулсира, а после стисна стъклото с къс от пълнежа на подплатата.
Не мисли. Просто го направи.
Рейчъл изправи стъпало, изпъна оковите и после заби стъклото в горната част на петата. Крещеше, докато то разкъсваше фината плът. По целия й крак се разля болка, премина през тялото й като електрически ток и достигна мозъка й. Не мисли. Разкъса кожата по цялата обиколка, ръката й лепнеше от кръв и тя крещеше при всеки нов разрез; умът й бе разпокъсан като пълнежа, който излизаше от подплатата, дланта й бе срязана и кървавото петно върху матрака нарастваше все повече. Дръпна обръча, извъртя го в едната и в другата посока, усещаше как разкъсва кожата й, дълбаеше със стъклото, когато запънеше. Цялото й тялото трепереше, а в очите й се стичаше пот. Това достатъчно ли беше? Беше ли достатъчно? Огледа кървавата бъркотия, в която се беше превърнало стъпалото й. Глезенът й се беше вклинил дълбоко в обръча на оковите. Не можеше да помръдне крака си, чувстваше го мъртъв. Пусна стъклото и се строполи от леглото, запълзя към Спенс, а дишането й звучеше накъсано и далечно.