Не се наложи да се протяга много, за да го достигне. Малко щипната кожа стигаше да придърпа ръката му достатъчно близо, та да я сграбчи. Трупното вкочаняване беше направило тялото му тежко и неподатливо, но еуфорията, че е успяла, че го е достигнала, я зареди с адреналина, нужен й да го изтегли достатъчно близо, та да изтръгне панталоните от другата му ръка.
Ключът още беше в джоба.
Следващия път, като се пльосна на пода, вече беше свободна от оковите. Турникетът си вършеше работата да я поддържа жива, но от раните все така течеше кръв, прекалено голяма загуба като за нея, и едва беше излязла от спалнята, когато цялото й тяло се разтресе и енергията й слезе до нула.
Не можеше да се случва. След всичко, което стори, за да се задържи жива и да се освободи, трябваше поне да излезе през входната врата! С неистови усилия се завлече в кухнята, а кракът й се влачеше зад нея като мъртъв товар. Всеки път, когато решеше, че не й е останала капка мощ, успяваше да замахне с ръка напред и да се прибута мъничко по-близо. Главата й пулсираше и през дрехите й се беше просмукала студена пот. Чак като стигна в дневната, й хрумна - ами ако беше заключил вратата? Е, ако нещата стояха така, значи с нея беше свършено. Беше прекалено изхабена да издирва ключове.
Вече хлипаше, когато стисна бравата. Очакваше вратата да се задържи неподвижна в касата си и беше прекалено шокирана да реагира, когато се отвори и тя се строполи на бетоновата площадка. Беше успяла. Беше свободна! Но не й беше останало нищо, не беше в състояние да помръдне. Наоколо имаше други апартаменти, така че просто трябваше да изчака някой да се прибере у дома, да я види и да повика линейка.
До вечерта всякаква надежда вече се беше изпарила. Лежа там цял ден, губеше съзнание и се будеше, очакваше момента, когато някой ще се втурне към нея да провери дали е жива. Чак когато падна нощта и тя затрепери на хладния въздух, осъзна истината. Никой нямаше да дойде, защото тук не живееше никой. През целия й престой в апартамента нито веднъж не беше зърнала сянка през завесите. Спенс сигурно беше собственик на всички апартаменти на етажа или дори в комплекса. С жена, окована на леглото във всеки от тях!
Скоро стана прекалено студено да стои отвън. Някак си се завлече обратно вътре и се зави с юргана, който за късмет още беше на дивана. Лежеше сгушена до вратата, поддържаше дишането си плитко, на всяко вдишване поемаше тънка струйка въздух, която едва докосваше гърлото й по път към дробовете.
Когато почувства нужда да се изпишка, а не излезе урина, знаеше, че краят почти е дошъл.
Поне нямаше да умре окована върху леглото.
Беше светло, после не беше и после пак се повтори. Преследваше сънищата, защото докато сънуваше, още беше жива. Събития от миналото й, тълкувани наново по странен начин; ярки халюцинации, в които бродеше из апартамента в издирване на изход, така истински, сякаш беше будна; раждането на Лили, но без болката, просто го преживя още веднъж и я пое в ръце, когато тя излезе. Рейчъл се вкопчи във финала на този сън и отказа да го пусне, налагаше на ума си да си представя отново и отново усещането за телцето на дъщеря й в ръцете й. След всеки сън се боеше, че той ще бъде заменен от нищото. Скоро и тази тревога изчезна и тя самата вече представляваше просто усещане за нещо, чувство за съпротива, като че се състезаваше по дърпане на въже с ума си. Още не беше съвсем готова да се даде. Дръж се... Само се дръж... Хайде... Отдръпнете се! Няма реакция! Презаредете и отново... Отдръпнете се! Няма реакция. Презаредете още веднъж. Хайде, хайде, знам, че си тук. Отдръпнете се! Имаме пулс. Включете система! Спешно искам артериален кръвно-газов анализ!
Епилог
Ако не си изядеш обяда - подхвана Рейчъл и се наклони към Лили с комично изражение на лицето, - тогава аз ще го изям.