- Миличка - подхвана Рейчъл и се опита да измъкне обувката от ръцете на Лили. - Ще закъснеем.
Тя се дръпна.
- Не, мамо! Аз ще се справя.
- Ако не ми я дадеш на мига, ще кажа на тати да не ти разрешава да гледаш анимация след забавачката.
Кой да знае, че подкупите ще представляват толкова сериозна част от отглеждането на дете? Цяло чудо бе, че всички деца не израстваха корумпирани политици.
Рейчъл почувства телефона да вибрира в джоба й. Извади го и видя, че е получила имейл.
Вероятно беше търговска реклама, но беше възможно да е баща й във връзка с прибирането на Лили от забавачката; тази вечер щеше да спи при него. Когато му се свършеше кредитът в мобилния телефон, пращаше й имейли от обществената библиотека.
Беше от службата й, от отдел „Заплати“. Темата гласеше: Спешна проверка на банковите данни. Тя отвори съобщението.
Здравей, Рейчъл, през нощта е имало проблем със софтуера ни и банковите данни на някои хора може да не са актуални. Моля те да провериш прикачения файл, за да видиш дали твоите са актуални и да ме уведомиш.
Доста е спешно. Съжалявам!
Благодаря, Иън
Нямаше време за това, но ако съществуваше проблем, трябваше да узнае. Живееха месец за месец от нейната заплата, така че ден преди плащането сумата в сметката й беше слязла до едноцифрено число. Прегледа имейла и видя, че е част от верига, с препращане до много висшестоящи служители, включително дори председателя на клона на Националната здравна служба за Камдън и Ислингтън.
Приложението беше кръстено Рейчъл Стоун данни.рб/. Щракна върху него и зачака да се свали файлът. Не се случи нищо. Натискаше отново и отново, но все така без резултат. Глупав телефон. Беше бял „Самсунг 84 Мини“ с пукнат екран и повреден извод за слушалките, отстъпен й от Марк, бащата на Лили, след като нейният падна във ваната, докато вадеше дъщеря си от водата. Друга от „характеристиките“ му беше склонността му да се изключва и включва във възможно най-вбесяващи моменти като сега.
Рейчъл се начумери към празния екран. Страхотно. Колко типично! Щеше да се наложи да звънне на отдел ,Човешки ресурси“ от болницата. Извинявай, Дорис, ще потърпиш ли за болкоуспокояващото си? На изчакване съм и слушам същата джазова мелодия за хиляден път!
- Добро утро, красавице! - сепна я гласът на Конрад.
Беше се облегнал на касата на вратата, все още в дрехите си за излизане, с кремавата му тениска „Дизел“, намачкана под тъмносивата връхна дреха. Беше толкова сладък с разчорлената си от съня коса, че Рейчъл почти му прости, задето я събуди. И ако опираше само до това, сигурно би го сторила, но не беше изолиран инцидент. Не можеше да продължава с подобно поведение.
- Ядосана ли си ми? - попита я.
- И какво те наведе на тази мисъл?
Помъчи се да се усмихне.
- Лицето ти.
- Значи не помниш как се прибра и започна да вършееш долу? Нямам представа какво ти става, но...
- Съжалявам, Рейч - промълви той и приклекна до нея. - Наистина съжалявам.
Тя се отдръпна заради вонята на алкохол, излъчваща се от кожата му.
- Обзалагам се, че сега и диванът вони на пиячка.
- Просто преживявам лек стрес, това е всичко. С работата и разни други неща. Снощи трябваше да изпусна малко парата. Но обещавам, кълна се, ако пак се натряскам така, ще се запътя право към Хай Барнет. Няма да идвам тук и да те будя.
Искаше й се да му вярва, но начинът, по който се стрелкаха очите му, докато говореше, първо в едната посока, а после в другата, все едно проверяваше дали има някой зад него, я накара да предположи, че лъже. Дали имаше нещо общо с нея? Цяла седмица не беше спряла да се тормози, но не успяваше да разбере къде е сгрешила. Изтеклите единайсет месеца с него бяха добро подобие на романтична връзка, животът на единия пасна с този на другия. Вярно, романтиката донякъде отстъпваше пред скуката - двамата ходеха на работа, а вечер седяха сгушени на дивана и гледаха „Островът на любовта“. И колкото и странно да бе, усещанията бяха точно каквито ги описваха - трепет в гърдите, когато мислеше за него, нетърпение да го види вечерта, та да споделят един с друг някоя забавна история от деня, чувството, че може би е открила точния за себе си мъж, дълго след като се беше примирила, че такова нещо надали е по-реално от Феята на зъбките. Не искаше да изгуби всичко това.
Рейчъл стисна здраво челото си, усещаше в пулсиращите си слепоочия първите белези на мигрена, и хвърли бърз поглед към Лили. Все така се бореше с катарамата. И не даваше вид, че се кани да се откаже.