- Получи ли имейла? - поинтересува се Рейчъл, а Спенс пусна торбичка ментов чай в чашата си.
Той кимна към чайника.
- Какъв имейл?
- От „Заплати“.
- Какво пишеше?
- Че трябва да си проверя банковите данни, но приложението не се свали. А сега не мога да открия имейла...
Спенс отпи от чая си, опари горната си устна и я потърка с език.
- Сигурен съм, че не е нищо важно.
- Ами ако има проблем със заплатата ми?
- Всичко ще бъде наред.
- Но представи си, че...
- Да не бързаме да се хвърляме от балкона, а? - Стисна трескавите й ръце. - Освен това аз не съм получавал имейл, така че само ти си прекараната.
- Благодаря. Такъв добър приятел си.
Тя не успя да се спре и отвърна на усмивката му. Вечният му оптимизъм, начинът, по който съумяваше да попречи на спиралата от негативни мисли да я повлече надолу, беше онова, което ценеше най-много в неговата компания. Не само тя, а и всички останали. Ако тя беше по-добрата медицинска сестра поне в техническо отношение, той беше по-популярният сред пациентите. С чара си беше в състояние да измъкне добро утро дори от най-сръдливите и засега водеше класацията по брой получени благодарствени картички.
- Звънни им - подкани я. - Убеден съм, че няма нищо.
Тя откри номера на уебсайта на тръста и набра.
- Информационната линия е - промърмори. - Като се има предвид, че е денят за плащане, ще отвися тук до следващата седмица. - Хвърли поглед към часовника на стената. Вече беше дванайсет без петнайсет. - Най-добре да се връщам. Отсъствам от отделението вече петнайсет минути. Сигурно там навън е пълен хаос. Бабчетата са излезли от контрол.
- Дръж здраво катетъра! - издекламира Спенс с широка усмивка. - Не затваряй. Аз ще започна по-рано.
- Но чаят ти...
- Прекалено е горещ. Ще се върна да си го изпия, когато свършиш.
- Ще ти се реванширам! - Подвикна тя и вратата се затвори след него.
Отпусна си още десет минути, а после затвори и тръгна обратно към отделението. Но без значение колко пъти си повтори да престане да се стресира, как ако налице беше реален проблем с банковите й данни, от „Личен състав“ щяха да се свържат повторно с нея и в най-лошия случай можеше да вземе заем от Марк, докато си получи заплатата, не успяваше да се отпусне.
Имейлите не изчезват просто така.
Последния път, когато се случи такова нещо, беше през най-тежките осемнайсет месеца от живота й. Припомни си за онзи период отпреди десет години и същото чувство на страх разтресе гръбнака й.
Нещо се случваше. Усещаше го.
Четвърта глава
Снапчат
След работа Рейчъл забърза да хване автобуса. Номер 91 чакаше на спирката и оставаха да се качат още трима души. Тя затича към него и влетя вътре миг след последния човек, опря дебитната си карта в четеца и благодари задъхано на шофьора. Той завъртя волана надясно, без да я поглежда. О, Лондон, градът на безкрайното чумерене.
Остана на долното ниво и се тръсна на седалка в повдигнатата зона в задната част. Извади протеинова напитка „Инъсънт“ с вкус на горски плодове. Понесе добре няколкото пробни глътки, така че изгълта половината бутилка наведнъж. Не можеше да допусне гладът отново да върже стомаха й на стегнат възел, макар това да беше допринесло да отвлече мислите й от стреса, сервиран й през изминалия ден. Поне й бяха платили - провери сметката си онлайн, - така че можеше да спре да се измъчва на тази тема. Вероятно от „Личен състав“ бяха изтеглили обратно имейла, което обясняваше изчезването му.
Така че й оставаше да се тревожи единствено за Конрад. Макар да си повтаряше да забрави, защото беше приела обяснението му, нещо не се връзваше. Нямаше спор, че някои от типовете, с които се размотаваше, по-специално Пит, се различаваха от неандерталците само по лицевото окосмяване, но все пак не успяваше да си ги представи да седят и да гасят пури един в друг.