Изкачихме високия хълм от другата страна на потока. По него храсти нямаше, а само големи дървета и беше толкова стръмен и хлъзгав от опадалите листа, че едва вървяхме. Скоро стигнахме до едно наистина опасно място — четиридесет стъпки широко — подхлъзнеш ли се, падаш хиляда стъпки надолу или може би сто. Впрочем не падаш, а просто се хлъзгаш. Аз преминах пръв с малкия Албърт на ръце. След това мина Джо. Но Чарли се изплаши точно по средата и седна.
— Ще получа припадък — каза той.
— Не, няма да получиш т каза Джо. — Защото, ако ще получиш припадък, нямаше да седнеш. Ти получаваш припадъци само когато си прав.
— Това е друг вид припадък — каза Чарли и задочна да плаче.
Той се тресеше все по-силно и по-силно, но въпреки желанието си не можеше да предизвика и най-малка следа от припадък.
Джо се ядоса и започна да го ругае. Но това нищо не помогна. Тогава аз заговорих тихо и ласкаво на Чарли. Само по този начин можеш да се оправиш със слабоумните. Ядосаш ли се, стават още по-опърничави. Зная го ог опит. И аз съм същият. По този начин едва не уморих мисиз Боп. Тя се ядосваше.
Беше вече следобед, а трябваше да продължим нататък, затова казах на Джо:
— Хайде, стига си ругал, ами вземи малкия Албърт. Аз ще се върна и ще го преведа. — И се върнах; а той беше толкова уплашен и замаян, че пълзеше на четири крака, докато му помагах. Когато го преведох отвъд и взех Алберт на ръце, чух някой да се смее и погледнах надолу. Мъж и жена, възседнали коне, гледаха нагоре към нас. Мъжът имаше пушка на седлото си, а жената се смееше.
— Кои по дяволите са тези? — рече Джо уплашено. — Да не са някои да ни заловят?
— Спри тия твои ругатни — казах му аз. — Този човек е собственик на фермата и пише книги. — Добър ден, мистър Ендикот — обърнах се надолу към него аз.
— Здравейте — отвърна той. — Какво правите там?
— Бягаме — рекох аз.
— На добър час! Но гледайте да се върнете, преди да се е стъмнило — рече той.
— Но ние истински бягаме — обадих се аз.
Тогава и той, и жена му се изсмяха.
— Така да е. И все пак на добър час. Само се пазете да не ви докопат мечките и пумите, когато се стъмни — рече той.
После двамата подкараха конете си и се изсмяха весело; само да не беше казвал това за мечките и пумите.
След като превалихме хълма, намерих пътека и тръгнахме много по-бързо. Чарли вече нямаше никакви припадъци и започна да се смее и да говори за златни мини. Бедата беше в малкия Албърт. Той беше голям почти колкото мене. Нали разбирате, през цялото време, докато аз го наричах малкия Албърт, той растеше. Беше толкова тежък, че изоставах от Чарли и Джо. Бях останал без дъх. Затова им казах, че трябва и те да го носят поред, а те казаха, че няма да го носят. Тогава аз им казах, че ще ги изоставя и те ще се изгубят, и пумите и мечките ще ги изядат. Чарли доби жалък вид, сякаш всеки момент ще получи припадък, а Джо каза: „Дай ми го на мене.“ След това го носехме тримата поред.
Вървяхме право нагоре в планината. Мисля, че не е имало никаква златна мина, но можехме поне да стигнем до върха и да се уверим, ако не бяхме изгубили пътечката, ако не беше се стъмнило и ако не се бяхме изморили толкова да носим малкия Албърт. Повечето слабоумни се страхуват от тъмнината и Джо каза, че всеки момент ще получи припадък. Само, че не получи. Не съм срещал друг да не му върви така, както на това момче. Не може да припадне, когато си поиска. А има някои — вършат това за миг.
Скоро настъпи непрогледен мрак, а ние бяхме гладни и нямахме с какво да си запалим огън. Нали знаете, на слабоумните не е разрешено да носят кибрит и не ни оставаше друго, освен да зъзнем. А и не ни беше минало през ум, че ще огладнеем. Нали знаете, храната на слабоумните някой винаги им я приготвя, затова е по-добре да си слабоумен, отколкото сам да си изкарваш прехраната по света.
Най-лошо от всичко беше тишината. Имаше само едно по-лошо нещо от нея — звуците. От време на време се чуваха най-различни звуци, с кратки промеждутъци тишина помежду им. Предполагам, че това бяха зайци, но вдигаха такъв шум в храсталака, също като диви животни — нали знаете, ей така — шушшуш, туп, бум, пук, пук.
Пръв Чарли получи припадък, и то истински, а припадъкът на Джо беше още по-страшен. В приюта, когато всички са наоколо, припадъците никак не ме тревожат. Но вън, в гората, в тъмната нощ, е съвсем друго. Затова чуйте ме, никога не ходете да търсите златна мина с епилептици.