Не съм преживявал по-ужасна нощ от тази. Когато Джо и Чарли не припадаха, правеха се, че припадат, и понеже трепереха от студа, в тъмното на мен ми се струваше, че наистина припадат. Аз самият толкова силно треперех от студ, че си мислех, че и аз ще получа припадък. А малкият Албърт, който беше гладен, само се лигавеше и лигавеше. Никога не бях го виждал в такова лошо състояние. Така си кривеше лявото око, че се страхувах да не му изпадне. Не го виждах, но разбирах по движенията, които правеше. Джо лежеше на земята и само ругаеше и ругаеше, а Чарли плачеше и искаше да си е в приюта.
Не умряхме и на другата сутрин се върнахме обратно по пътя, по който бяхме дошли. Малкият Албърт беше ужасно тежък. Доктор Уилсън, разбира се, беше бесен от яд и каза, че аз съм най-лошият слабоумен в института заедно с Джо и Чарли. Но мис Страйкър, която беше сестра в отделението за имбесили, ме прегърна и се разплака, толкова се радваше, че съм се върнал. В момента си помислих, че може би ще се оженя за нея. Но само месец след това тя се омъжи за оксижениста,
който дойде от града да запои улуците на новата болница. Малкият Албърт пък цели два дена не си криви окото, толкова беше изморен.
Следващия път, когато избягвам, ще мина право през тази планина. Но няма да вземам епилептици с мене. Те никога не могат да се излекуват и когато се уплашат или се развълнуват, припадат ли, припадат. Но ще взема малкия Албърт. Някак си не мога без него. Най-добре е обаче да не бягам. Отделението за имбесили е по-сигурна работа от златните мини, освен това чух, че щяла да дойде нова сестра, а пък и малкият Албърт сега вече е по-голям от мене и няма да мога да го нося през планината. Всеки ден става все по-голям. Просто учудващо.