Майката погледна детето.
— Не ти ли изглежда по-едра и по-пълна от вчера, Мейбъл?
— Може и да е така, Албърт. Не съм сигурна. Макар че, не е възможно да има някакво реално напълняване за толкова кратък период. Най-важното е, че вече се храни нормално.
— Обърнала е страницата — каза Албърт. — Убеден съм, че вече не трябва да се тревожиш за нея.
— Разбира се, че няма.
— Искаш ли да се кача и да върна кошчето обратно в спалнята, Мейбъл?
— Да, моля те.
Албърт се качи и премести кошчето. Жената го последва с бебето и след като му смени пеленките, нежно го положи в креватчето. После го зави с чаршафче и одеялце.
— Не е ли прекрасна, Албърт? — прошепна тя. — Не е ли това най-красивото бебче, което изобщо някога си виждал?
— Сега я остави да спи, Мейбъл — каза той. — Слез долу и сготви нещичко за вечеря. И двамата го заслужаваме.
Двамата родители се нахраниха и се настаниха във фотьойлите в дневната. Албърт със списанието и лулата, мисис Тайлър с плетката. А това бе картина, напълно различна от снощната. Изведнъж цялото напрежение беше изчезнало. Красивото овално лице на мисис Тайлър сияеше от щастие, бузите й бяха розови, очите й ярко блестяха, а от устата й не слизаше замечтана усмивчица на съвършено блаженство. От време на време тя вдигаше очи от плетивото и с любов поглеждаше мъжа си. Понякога, спираше да трака с куките и няколко секунди седеше неподвижно, вперила поглед в тавана, ослушвайки се за хленч или проплакване отгоре. Но тишината беше пълна.
— Албърт — обади се тя след известно време.
— Да, скъпа?
— Какво искаше да ми кажеш снощи, когато се втурна така в спалнята? Спомена, че си имал идея за детето.
Албърт Тайлър положи списанието на скута си и й отправи продължителен, хитър поглед.
— Така ли съм казал?
— Да. — Тя го зачака да продължи, но той мълчеше.
— Какво ти е толкова смешно? — попита го. — Защо се хилиш така?
— Наистина е смешно.
— Кажи ми го, скъпи.
— Не съм убеден, че трябва — отвърна той. — Може да ме сметнеш за лъжец.
Тя рядко го беше виждала толкова доволен от себе си, затова му се усмихна и продължи да го моли.
— Просто искам да видя физиономията ти, когато ти го кажа, Мейбъл, това е всичко.
— Албърт, за какво става дума?
Той обаче замълча, не желаеше да избързва.
— Ти наистина смяташ, че детето е по-добре, нали така? — попита я.
— Разбира се, че смятам.
— И си съгласна с мен, че изведнъж започна да се храни прекрасно и изглежда сто процента променена?
— Съгласна съм, Албърт, така е.
— Това е добре — каза той и се ухили още по-широко. — Виждаш ли, всъщност, аз го направих.
— Какво си направил?
— Излекувах детето.
— Да, скъпи, сигурна съм, че си ти. — И мисис Тайлър отново подхвана плетката.
— Не ми вярваш, нали?
— Разбира се, че ти вярвам. И признавам, че цялата заслуга е твоя. Абсолютно цялата.
— Как тогава съм го направил?
— Ами — каза тя и замълча, за да помисли. — Предполагам, че просто имаш талант да й приготвяш храната. Откакто ти се зае с тази работа, тя става все по-добре и по-добре.
— Искаш да кажеш, че приготвянето на хуманата е някакъв вид изкуство?
— Очевидно е така. — Тя продължаваше да плете и вътрешно да се усмихва при мисълта колко са смешни мъжете.
— Ще ти кажа една тайна — обади се той. — Ти си абсолютно права. Макар че, забележи, въпросът не се свежда до това как я приготвяш, а какво слагаш вътре. Предполагам, добре го разбираш, нали, Мейбъл?
Мисис Тайлър спря да плете и строго погледна мъжа си.
— Албърт, не ми казвай, че си слагал нещо в млякото на детето.
Той седеше срещу нея и продължаваше да се усмихва.
— Е, слагал ли си, или не си слагал?
— Възможно е — отвърна мъжът й.
— Не вярвам.
Когато се усмихваше, той имаше странния навик да оголва зъбите си, от което лицето му придобиваше малко свиреп вид.
— Албърт — каза тя. — Престани да си играеш игрички с мен.
— Да, скъпа, добре.
— Нали нищо не си слагал в млякото й? Отговори ми честно, Албърт. Това може да е много сериозно при толкова малко бебе.
— Отговорът е да, Мейбъл.
— Албърт Тайлър! Как си могъл?