Албърт вдигна поглед от списанието. И наистина, от спалнята над главите им се разнасяше юнашки рев.
— Сигурно е гладна — каза той.
Жена му погледна часовника.
— Олеле, майко! — извика тя и скочи от стола. — Часът й за хранене е минал! Ти бързо приготви млякото, Албърт, а аз ще я донеса! Но побързай! Не искам да я карам да чака.
След половин минута мисис Тайлър се върна, понесла пищящото създание на ръце. Тя определено изглеждаше слисана, все още непривикнала със страховития нестихващ рев, на който е способно всяко здраво бебе, когато си иска храната.
— Моля те, побързай, Албърт! — извика тя, седна на фотьойла и нагласи бебето в скута си. — Моля те, побързай!
Албърт дойде откъм кухнята и й подаде затопленото шише с млякото.
— Температурата му е идеална — каза той. — Няма нужда да го пробваш.
Тя повдигна главата му малко по-високо върху сгънката на ръката си и напъха гумения биберон право в широко отворената пищяща уста. Бебето стисна биберона и здраво го засмука. Писъците престанаха. Мисис Тайлър си отдъхна.
— О, Албърт, нали е прекрасна?
— Страхотна е, Мейбъл — благодарение на пчелното млечице.
— Виж, скъпи, не искам да чувам нито дума повече за това противно нещо. Плаши ме до смърт.
— Правиш голяма грешка — каза той.
— Ще видим кой греши.
Бебето продължаваше да суче от шишето.
— Убедена съм, че пак ще изпие всичкото мляко, Албърт.
— И аз съм сигурен.
Само след няколко минути шишето беше празно.
— Доброто ми момиченце! — извика мисис Тайлър и много внимателно започна да издърпва шишето. Бебето усети какво се опитва да направи, впи устнички в биберона и засмука още по-силно. Жената го дръпна бързо и рязко, и пльок, успя да й го отнеме.
— Уаа! Уаа! Уаа! — разпищя се детето.
— Този лош въздух — каза мисис Тайлър, наклони бебето настрани и започна да го потупва по гръбчето.
То се оригна на два пъти — бързо едно след друго.
— Готово, миличко, сега ще ти олекне.
За няколко секунди писъците престанаха. После започнаха отново.
— Нека пак се оригне — каза Албърт. — Много бързо го изпи.
Жена му вдигна бебето и го положи на рамото си. Разтри гръбчето му. Прехвърли го върху другото си рамо. Постави го да легне по корем върху скута си. Да седне върху коляното й. То обаче не се оригна отново, а писъците ставаха все по-силни и по-настойчиви.
— Много е полезно за белите дробове — каза Албърт ухилено. — Те така развиват белите си дробове, знаеше ли това, Мейбъл?
— Няма нищо, няма, няма — повтаряше жена му и покриваше детското личице с целувки. — Няма, миличко, няма, няма.
Изчакаха още пет минути, но писъците не престанаха нито за миг.
— Преобуй я — каза Албърт. — Намокрила се е, това е всичко. — Той донесе суха пеленка от кухнята и мисис Тайлър я смени.
Това с нищо не промени нещата.
— Уаа! Уаа! Уаа! Уаа! Уаа! — ревеше бебето.
— Надявам се, не си закопчала безопасната игла за кожата й, Мейбъл.
— Разбира се, че не съм — отвърна тя, но за всеки случай опипа пеленката.
Двамата родители седяха един срещу друг на фотьойлите си, усмихваха се нервно, гледаха бебето върху майчиния скут и чакаха да се изтощи и да спре да пищи.
— Знаеш ли какво? — най-после се обади Албърт.
— Какво?
— Обзалагам се, че още е гладна. Обзалагам се, че иска още една доза. Какво ще кажеш, ако пак й дадем шишето?
— Не мисля, че трябва да го правим, Албърт.
— Добре ще й се отрази — каза той и стана от стола. — Отивам да й стопля още мляко.
Той влезе в кухнята и се бави няколко минути. Когато се върна, носеше шише, пълно до горе с мляко.
— Направих й двойна доза — обяви тържествено. — Двеста и петдесет грама. За всеки случай.
— Албърт! Да не си полудял? Не знаеш ли, че прехранването е не по-малко опасно от недохранването?
— Не е нужно да й го даваш цялото, Мейбъл. Можеш да спреш, когато поискаш. Хайде — подкани я той и се надвеси над нея. — Дай й още малко.
Мисис Тайлър погъделичка с крайчето на биберона горната устничка на бебето. Мигновено миниатюрната устичка се затвори като капан около гумената цицка и в стаята изведнъж настъпи тишина. Телцето на бебето се отпусна и когато засмука млякото, върху личицето му се изписа пълно блаженство.