— О, мисля, че е много красив. Искрено се надявам да поостане малко.
— Виж какво, Луиза. Животното определено не може да остане у нас. То си има стопанин. Загубило се е. И ако продължава да се мотае тук и следобед, е най-добре да го занесеш в полицията. Те ще се погрижат да му намерят собственика.
След обяда Едуард се върна в градината. Луиза, както обикновено, се отправи към пианото. Беше добра пианистка, страстно обичаше музиката и почти всеки следобед отделяше по около един час, за да си посвири. Сега, котаракът се беше излегнал върху дивана и когато мина покрай него, тя се наведе да го погали. Той отвори очи, погледна я, после ги затвори и отново заспа.
— Ти си един ужасно хубав котарак — каза тя. — И имаш прекрасна козина. Много ми се иска да те задържа. — После, пръстите й, които галеха котешката глава, напипаха някаква бучица, малка подутинка над дясното око.
— Бедното ми котаче — въздъхна Луиза. — Имаш бабунки по красивото си лице. Сигурно остаряваш.
Тя отиде до пианото, седна на столчето, но не започна веднага да свири. Едно от любимите й дребни удоволствия беше всеки ден да изнася по един концерт, със специално подредена програма, която внимателно подбираше и предварително подробно обмисляше. Никак не обичаше да си разваля удоволствието, ако трябваше да спре и да се чуди с какво да продължи. Единственото, което искаше, беше по една кратка пауза след всяко произведение, през която публиката възторжено я аплодираше и искаше още. Толкова беше хубаво, когато си представяше, че има и публика, и дори понякога, докато свиреше — това ставаше в щастливите й дни — стаята започваше да плува, наоколо всичко избледняваше и притъмняваше, и тя не виждаше нищо друго, освен многобройните редове и морето от бели лица, които я гледаха и слушаха с възторжена и благоговейна концентрация.
Понякога свиреше по памет, понякога — по ноти. Днес беше в настроение да свири по памет. Каква програма да си състави? Тя седна пред пианото и отпусна ръце в скута си — пълничко розово миньонче, с кръгло и все още хубавичко лице и коса, прибрана в стегнат кок на тила. Ако леко преместеше поглед надясно, можеше да види котарака как спи свит на кълбо върху дивана, а сребристосивата му козина красиво се открояваше върху лилавата възглавница. Защо да не започне с Бах? Или още по-добре, с Вивалди? Баховата адаптация за орган на „Концерто Гроссо“ в ре минор. Да — това първо. После, може би малко Шуман. Carnaval Щеше да бъде забавно. А след това, хм, защо не Лист, за разнообразие? Една от сонатите на Петрарка. Втората — тя беше най-хубавата, тази в ми мажор. После — отново Шуман, пак нещо весело — Kinderscenen. И най-накрая, за биса, един валс от Брамс. Дори и два, ако й се свиреше.
Вивалди, Шуман, Лист, Шуман, Брамс. Много хубава програма, която с лекота можеше да изпълни без ноти. Тя премести стола по-близо до пианото и изчака няколко секунди, докато някой от публиката — вече чувстваше как това щеше да бъде един от щастливите й дни — се изкашляше за последно. После, с онази бавна грациозност, която придружаваше почти всичките й движения, тя вдигна ръце над клавишите и засвири.
Точно в този момент Луиза изобщо не гледаше към котарака — в действителност, дори беше забравила за присъствието му, но когато първите дълбоки тонове на Вивалди тихо прозвучаха в стаята, тя изведнъж зърна само с ъгълчето на окото си как нещо бързо като вихрушка се раздвижи върху дивана. Луиза веднага спря да свири.
— Какво има? — обърна се тя към котарака. — Какво ти стана?
Животното, което само няколко секунди преди това кротко спеше, сега се беше изправило върху дивана. Тялото му беше много напрегнато и цялото трепереше; ушите му бяха щръкнали, очите — широко отворени и втренчени в пианото.
— Изплаших ли те? — тихо попита Луиза. — Може би никога досега не си чувал музика.
Не, каза си тя. Не мисля, че това е причината. След малко й се стори, че всъщност животното не демонстрираше признаци на уплаха. То нито беше приклекнало, нито отстъпваше назад. Дори някак нетърпеливо се беше наклонило напред, а лицето му — то бе придобило изключително странно изражение — нещо средно между изненада и шок. Разбира се, котешкото лице е много малко и общо взето безизразно, но ако внимателно наблюдавате очите, ушите и особено онова местенце подвижна кожа под ушите и леко встрани, понякога ще забележите изблици на изключително силни чувства. Сега Луиза наблюдаваше лицето му много внимателно и понеже беше любопитна да види дали реакцията ще се повтори, протегна ръце към клавишите и отново засвири Вивалди.