Този път котаракът очакваше музиката и единственото, което се случи отначало, беше, че тялото му се напрегна още повече. Но колкото повече мелодията се разгръщаше и забързваше в така вълнуващия ритъм на интродукцията, върху лицето му започна да се появява странно изражение, което стигаше почти до екстаз. Ушите, които дотогава стърчаха право нагоре, постепенно полегнаха назад, очите се притвориха, главата му се наклони на една страна, и в този момент Луиза можеше да се закълне, че животното наистина разбираше музиката.
Онова, което видя (или си мислеше, че е видяла), беше нещо, което бе забелязвала много пъти върху лицата на хора, внимателно слушащи някое музикално произведение. Когато звукът напълно ги завладее и потопи в себе си, изражението им става някак особено и силно блажено, и е не по-малко очевидно от усмивката. Доколкото Луиза можеше да прецени, в момента котаракът имаше точно такова изражение.
Тя привърши едната част, после засвири втората и през цялото време наблюдаваше котката върху дивана. Последното доказателство, че животното наистина слушаше, дойде на края, когато музиката спря. То премига, тръсна глава, протегна единия си крак, зае по-удобна поза, хвърли бърз поглед из стаята, а после очаквателно насочи очи към нея. Точно така реагира и човекът, отишъл на концерт, когато в паузата между две части на произведението, за миг се освободи от магията на музиката. Поведението на котарака беше толкова стряскащо човешко, че чак гърдите я заболяха от вълнение.
— Харесва ли ти това? — попита Луиза. — Харесва ли ти Вивалди?
В мига, в който проговори, тя се почувства нелепо, но не — и това й се стори доста зловещо — не толкова нелепо, колкото знаеше, че би трябвало да се чувства.
Е, сега нищо друго не й оставаше, освен веднага да продължи със следващия номер от програмата, който беше Carnaval. Щом засвири, котката отново се напрегна и изправи тяло; постепенно, бавно, тя все по-блажено се разтваряше в звука и потъваше в онзи странен и разтапящ екстаз, който много приличаше на удавяне и сънуване едновременно. Гледката наистина беше доста екстравагантна — и комична в същото време — да видиш как този сребристосив котарак седи на дивана и изцяло се е отнесъл в музиката. Но най-смахнатото в цялата история, помисли си Луиза, беше фактът, че музиката, която животното видимо безкрайно харесваше, явно бе твърде трудна, твърде класическа, за да бъде разбрана от болшинството човешки същества.
Може пък, животното изобщо да не изпитва наслада, реши тя. Може да е някакъв вид хипнотична реакция, като при змиите. В крайна сметка, щом музиката може да омае една змия, защо да не може и котка? Само дето, милиони котки слушат музика всеки ден по радиа, грамофони и пиана, но тя поне не беше чувала някоя да се е държала като този котарак. А той реагираше така, сякаш следи всяка отделна нота. Наистина беше фантастично.
Но не беше ли същевременно и чудесно? Разбра се, че беше. Дори, освен ако фатално не грешеше, беше някакво чудо, едно от онези чудеса с животни, които се случват веднъж на сто години.
— Виждам, че това много ти хареса — каза тя, когато пиесата свърши. — Макар че, за съжаление, днес не я изсвирих много добре. Кой ти хареса повече, Вивалди или Шуман?
Котаракът не отговори и Луиза, опасявайки се да не изгуби вниманието на своя слушател, премина директно към следващата част от програмата — втората от „Сонатите на Петрарка“ от Лист.
Сега вече наистина се случи нещо необикновено. Тя не беше изсвирила и три-четири ноти, когато мустаците на котарака видимо затрепкаха. Той бавно изправи тялото си и зае тържествена поза, наклони главата си на една страна, после на другата, и се втренчи в пространството с толкова съсредоточен вид, все едно искаше да каже: „Какво е това? Чакай, чакай. Толкова ми е познато, но точно сега не мога да си спомня.“ Луиза беше очарована. Усмихната, с леко разтворени устни, тя продължаваше да свири, за да види какво още щеше да се случи.
Котаракът се изправи, отиде до края на дивана, седна и послуша още малко; после изведнъж скочи на пода, а оттам — на стола до нея. И остана там, напрегнато заслушан в прекрасната соната, но вече не замечтано, а много сериозно, вперил огромните си жълти очи в пръстите на Луиза.
— Гледай ти! — каза тя, след като удари последния акорд. — Значи дойде да седнеш до мен, така ли? Тук повече ли ти харесва, отколкото на дивана? Добре, ще ти позволя да останеш, но трябва да седиш мирен и да не скачаш наоколо. — Тя протегна ръка и погали котарака по гръбчето, от главата до опашката. — Това беше Лист — продължи. — Трябва да знаеш, че понякога може да бъде ужасно вулгарен, но в подобни неща, наистина е очарователен.