Луиза започваше да се забавлява от тази странна котешка пантомима, затова веднага премина към следващия номер от програмата — Kinderscenen от Шуман.
Бе свирила не повече от една-две минути, когато почувства, че котаракът отново се е преместил и пак се беше настанил на старото си място върху дивана. Сигурно не беше забелязала кога си е отишъл, защото в началото бе внимавала в ръцете си; въпреки това обаче, придвижването му трябва да е било изключително бързо и безшумно. Котаракът все още я гледаше, все още очевидно внимателно слушаше музиката, но въпреки всичко, на Луиза й се струваше, че го няма онзи възторжен ентусиазъм, с който бе слушал предната соната — на Лист. Освен това самият факт, че беше напуснал стола и се върнал обратно на дивана, говореше за леко, но въпреки всичко, появило се разочарование.
— Какво има? — попита тя, когато изсвири всичко докрай. — Какво не му харесваш на Шуман? Какво му е толкова прекрасното на Лист?
Котаракът впери в нея големите си жълти очи, които имаха по една вертикална катраненочерна чертичка точно в центъра.
Това, помисли си Луиза, наистина започва да става интересно — и малко зловещо, ако се задълбочеше човек. Но само един поглед към котарака, седнал върху дивана, толкова интелигентен и внимателен, толкова очевидно очакващ още музика, отново възвърна увереността й.
— Добре — каза тя. — Ще ти кажа какво ще направя. Ще променя програмата си специално заради теб. Очевидно много харесваш Лист, затова ще ти изсвиря още нещо от него.
Луиза се поколеба, докато се опитваше да си спомни нещо хубаво от Лист. После тихичко засвири една от дванайсетте малки пиеси от Der Weihnachtsbaum. Сега тя много внимателно наблюдаваше животното и първото нещо, което забеляза, беше, че мустаците му отново започнаха да трептят. Котаракът скочи на килима, за миг остана неподвижен, наклонил глава и тръпнещ от вълнение, а после, с бавна безшумна походка, заобиколи пианото, скочи на стола й и седна до нея. Те бяха преполовили пиесата, когато Едуард влезе откъм градината.
— Едуард! — извика Луиза и скочи от стола. — О, Едуард, скъпи! Само слушай! Слушай да ти кажа какво стана!
— Какво има пък сега? — изпъшка той. — Щеше ми се да пийна един чай. — Имаше едно от онези тесни, остроноси, зачервени лица, което така, както беше обляно в пот, лъщеше като дълъг, мокър грозд.
— Котаракът! — извика Луиза и го посочи как достолепно седеше върху стола до пианото. Само почакай докато ти разкажа какво се случи!
— Мисля, че ти казах да го заведеш в полицията.
— Но, Едуард, изслушай ме. Ужасно вълнуващо е. Това е едно изключително музикално животно.
— Сериозно?
— Този котарак умее да цени музиката, а освен това и я разбира.
— Хайде престани с тези глупости, Луиза, и сложи, за бога, да изпия един чай. Уморен съм от рязането на тези клонаци, да не говорим, че жив се опекох на огъня. — Той седна в едно от креслата, извади цигара от кутията до себе си и я запали с огромна хитроумна запалка, която стоеше до кутията.
— Но ти не разбираш — каза Луиза, — че докато беше навън, нещо изключително вълнуващо се случваше тук, в собствената ни къща, нещо, което може да е… ами… да е от огромно значение.
— В това изобщо не се съмнявам.
— Едуард, моля те!
Луиза стоеше до пианото, дребното й розово лице бе по-розово от всякога, а на бузите й бяха избили две алени петна. — Ако искаш да знаеш — каза тя, — ще ти кажа аз пък какво мисля.
— Слушам те, скъпа.
— Мисля, че има голяма вероятност ние двамата в момента да седим в присъствието на… — тя замълча, сякаш изведнъж почувства колко абсурдно беше всичко.
— Да?
— Може да ти се вижда глупаво, Едуард, но аз наистина мисля така.
— В чие присъствие, за бога?
— На самия Ференц Лист!
Мъжът й продължително и бавно дръпна от цигарата, а после издуха дима срещу тавана. Бузите му бяха хлътнали, а кожата на лицето опъната като на човек дълго носил зъбни протези. Всеки път, когато всмукваше от цигарата, бузите му хлътваха още повече, а лицевите му кости се открояваха като на скелет.
— Не те разбирам — каза той.