Това й беше достатъчно. Очевидно, мистър Ф. Милтън Уилис не беше никакъв учен, а чист шарлатанин. Догматичните му схващания изобщо не я впечатлиха. Може би беше на прав път, но твърденията му бяха направо екстравагантни, особено първото, за животните. Беше сигурна, че много скоро щеше да обори цялото Теософско дружество като докаже, че човек може да се прероди и в по-нисшо животно. А и че не е нужно да бъде неквалифициран работник, за да се върне само след стотина години.
Луиза отвори една от биографиите на Лист и небрежно прелистваше страниците, когато мъжът й отново влезе в дневната.
— Сега пък какво правиш? — попита той.
— О, просто малки справчици тук-там. Слушай, скъпи, знаеш ли, че Теодор Рузвелт някога е бил съпруга на Цезар?
— Луиза — каза той, — виж, искаш ли да престанем с тези глупости? Никак не ми е приятно да те гледам как се видиотяваш. Просто ми дай проклетия котарак и аз ще го занеса в полицията.
По всичко изглеждаше, че Луиза изобщо не го чуваше. Тя се бе вторачила с отворена уста в един от портретите на Лист, отпечатан в книгата върху скута й.
— Господи! — извика. — Едуард, виж!
— Какво?
— Виж! Брадавиците върху лицето му! Съвсем бях забравила за тях! Имал е големи брадавици на лицето, които са му били нещо като запазена марка. Дори учениците му си оставяли малки кичурчета косми на същите места по лицата, за да приличат на него.
— Това пък какво общо има?
— Нищо. Имам предвид, че учениците нямат, но брадавиците имат.
— О, боже! — извика мъжът й. — О, мили боже, всемогъщи!
— И котаракът ги има! Виж, ще ти ги покажа!
Тя грабна животното върху скута си и започна да разглежда лицето му. Ето! Ето една! Ето още една! Чакай, чакай. Сигурна съм, че са на същите места! Къде е снимката?
Това беше един от най-известните портрети на вече възрастния композитор. Масивното, авторитетно лице бе обрамчено от буйна и дълга посребрена коса, която покриваше ушите и се спускаше до средата на врата му. Върху самото лице, всяка брадавица беше съвестно изрисувана и броят им беше общо пет.
— Гледай сега, на рисунката има една над дясната вежда. — Тя погледна над дясната вежда на котарака — Да! Ето я! На абсолютно същото място! Другата е вляво, при основата на носа. И тази е тука! Следващата е точно под втората, на бузата, и още две, близо една до друга, отдясно под брадичката. Едуард! Едуард! Ела да видиш! Всичките съвпадат напълно.
— Това нищо не доказва.
Тя вдигна поглед към съпруга си, който стоеше в средата на стаята в зеления пуловер и работните си панталони и все още обилно се потеше.
— Страх те е, нали, Едуард? Страх те е да не изгубиш безценното си достойнство, ако хората си помислят, че може би ще се изложиш поне веднъж в живота си.
— Отказвам да изпадам в екстаз, това е всичко.
Луиза се върна към книгата си и отново се зачете.
— Това е интересно — каза тя. — Тук пише, че Лист е харесвал всички произведения на Шопен, с изключение на едно — „Скерцо в си бемол минор“. Очевидно го е мразел. Наричал го е „Слугинското скрецо“ и твърдял, че трябва да се слуша само от хора с тази професия.
— И какво от това?
— Слушай, Едуард. Щом така упорито държиш на отвратителното си отношение към всичко това, ще ти кажа какво ще направя. Ще изсвиря това скерцо в този момент, а ти можеш да останеш и да гледаш какво ще стане.
— А след това, може би ще благоволиш да приготвиш някаква вечеря.
Луиза стана и свали от полицата дебел зелен том, съдържащ пълните съчинения на Шопен.
— Ето го. О, да. Сетих се. Наистина е доста ужасно. Сега — слушай, или по-скоро, гледай. Наблюдавай го какво ще направи.
Тя постави нотите на пианото и седна на стола. Мъжът й остана прав. Държеше ръцете си в джобовете, а в устата — цигара, но без да иска, но въпреки всичко, не сваляше поглед от котарака, който дремеше върху дивана. Когато Луиза засвири, първоначалната реакция беше драматична както винаги. Животното скочи като ужилено и близо минута стоя неподвижно с щръкнали уши и разтреперано тяло. После стана неспокойно и закрачи напред-назад по дивана. Най-накрая скочи на пода и вирнал нос и опашка високо във въздуха, бавно и величествено напусна стаята.