Той отново погледна момчето и бавно каза:
— Аз също обича да се хваща на бас. Защо не се хване на хубав бас за това нещо? Хубав, голям бас.
— Един момент — отвърна курсантът. — Не ми е възможно. Но ще се обзаложа на четвърт долар. Ще се обзаложа дори на цял долар или на местни пари, някакви шилинги, предполагам.
Дребосъкът отново замаха с ръка.
— Слушай мен. Сега ние ще се забавлява. Ще се хваща на бас. После се качва в моя стая в хотела, дето няма вятър, и аз се хваща на бас, че ти не може запалиш твоя прочута запалка десет пъти поред, без да откаже нито веднъж.
— Обзалагам се, че мога — каза момчето.
— Много добре. Чудесно. Ние се хваща на бас, да?
— Разбира се. Залагам един долар.
— Не, не. Аз ти предлага много хубав бас. Аз богат човек, който обича риска. Слушай. Пред хотела стои моя кола. Много хубав кола. Американска. От твоя страна — кадилак…
— Е, е, чакайте малко. — Момчето се облегна назад в шезлонга и се засмя. — Не мога да отговаря с подобна вещ. Това е направо щура идея.
— Въобще не щура. Ти успяваш запали десет пъти поред твоя запалка и кадилак твой. Ти искаш този кадилак, да?
— Разбира се, че бих искал да имам кадилак. — Момчето се усмихваше.
— Добре. Чудесно. Ние се хваща на бас и аз залага моя кадилак.
— А аз какво да заложа?
Дребосъкът бавно отлепи червения бандерол от все още незапалената си пура.
— Аз никога не кара тебе, мой приятел, заложи нещо, което няма. Разбираш?
— Тогава какво да заложа?
— Аз направи това много лесно за тебе, да?
— О’кей. Направете го лесно.
— Нещо дребно, което ти можеш позволиш да дадеш и ако се случи така, че ти загубиш, няма да се чувстваш много зле. Нали така?
— Какво например?
— Например, може би малко пръстче на твоя лява ръка.
— Моето какво? — Момчето спря да се усмихва.
— Да. Защо не? Ти печели, ти взима кола. Ти губи, аз взима пръст.
— Не разбирам. Как така вие взимате пръста?
— Аз го отсека.
— Хиляди дяволи! Що за шантав бас! Мисля, че ще остана само на един долар.
Дребосъкът се облегна назад, разпери ръце с дланите нагоре и леко презрително сви рамене.
— Така, така, така — каза той. — Аз не разбира. Ти казва, че тя пали, а не иска да се басира. Тогава да се откажем, да?
Момчето седеше съвсем неподвижно, втренчило поглед в къпещите се. После внезапно си спомни, че не си беше запалило цигарата. Пъхна я между устните си, скри запалката между шепите и завъртя колелцето. Фитилът се запали и загоря с малко устойчиво жълто пламъче. Така както си държеше ръцете, вятърът изобщо не достигаше до него.
— Може ли и аз да запаля? — обадих се.
— Господи, съжалявам. Забравих ви.
Протегнах ръка за запалката, но той стана и дойде при мен да ми запали.
— Благодаря — казах и момчето се върна на мястото си.
— Добре ли прекарвате? — попитах го.
— Чудесно — отвърна той. — Тук си го бива.
После настъпи тишина. Беше ми ясно, че с нелепото си предложение дребосъкът е успял да наруши душевния покой на курсанта. Той седеше неподвижно и се виждаше как лека-полека вътрешно започва да се напряга. После взе да се върти на мястото си, да се поглажда по гърдите и почесва по врата, докато накрая сложи ръце върху коленете си и забарабани с пръсти по капачките си. Скоро вече потропваше и с единия крак.
— Я нека пак да уточним този ваш бас — каза най-после. — Вие предлагате да се качим в стаята ви и ако запаля тази запалка десет пъти поред, ще спечеля кадилак. Ако откаже само веднъж, тогава ще платя с малкия пръст на лявата си ръка. Така ли е?
— Точно така. Това бас. Но аз мисля, че тебе страх.
— Какво ще направим, ако загубя? Сам ли трябва да си държа пръста, докато го сечете?
— О, не! Това не добре. А и ти може изкушиш и откажеш да държиш пръст. Това, което аз направи, е следно. Аз върже твоя ръка за маса, преди ние започне, и застане до нея с ножа, готов да каже клъц, щом твоя запалка откаже.
— Коя година е кадилакът? — попита момчето.
— Извини. Аз не разбира.