После тя забави темпото и човечето се появи отново. Жената го помъкна през стаята и го събори по гръб на едно от леглата. Той седна на ръба, като примигваше и проверяваше дали главата му все още може да се върти на врата му.
— Съжалявам — каза жената. — Ужасно съжалявам, че това трябваше да се случи. — Говореше почти безупречен английски. — Много лошо — продължи. — Може би за всичко съм виновна аз. За десет минути го оставих сам, колкото да ми измият косата, връщам се и пак го заварвам да се занимава с това. — По вида й личеше, че бе силно разстроена и много съжалява.
Момчето развързваше ръката си от масата. Двамата с момичето стояхме и мълчахме.
— Той е истинска напаст — продължи жената. — Там, където живеем, е отрязал четирийсет и седем пръста на най-различни хора и е загубил единайсет коли. Накрая ни заплашиха, че ще го приберат в психиатрия. Затова и го доведох тук.
— Само се хванахме на малък бас — промърмори дребосъчето от леглото.
— Предполагам, че е заложил кола — каза жената.
— Да — отвърна момчето. — Кадилак.
— Той няма кола. Тя е моя. И това е най-лошото. Обзалага се, когато няма нищо, което да заложи. Срамувам се и много съжалявам.
Изглеждаше ужасно мила жена.
— Ами… — казах — тогава ето ви ключа от колата.
Поставих го на масата.
— Само се хванахме на бас — повтори дребосъкът.
— Не му остана нищо, което да залага — каза жената. — Няма нищо на света. Нищичко. Между другото аз самата спечелих всичко от него — доста отдавна. За това ми беше необходимо време, много време. И усилия, но накрая спечелих всичко.
Тя погледна момчето и се усмихна. Усмихна се бавно и тъжно, а после пристъпи напред и протегна ръка да вземе ключа от масата.
И сега я виждам тази нейна ръка; имаше само два пръста — палец и показалец.
Любима моя, гълъбица моя
От години имам навика да си дремвам следобед. Настанявам се в един от фотьойлите във всекидневната, подлагам възглавница под главата си, вдигам крака върху малка кожена табуретка и чета, докато заспя.
Този петъчен следобед седях в стола си с книга в ръка — моите стари любимци Дабълдей и Уестуд и тяхната „Видове Diurnal Lepidoptera“ — и се чувствах удобно както винаги, когато жена ми, която никога не е била от мълчаливите, се обади от дивана насреща:
— Онези двамата — каза. — В колко часа ще дойдат?
Не отговорих, затова тя повтори въпроса си, този път по-силно.
Любезно й отвърнах, че не знам.
— Не ми харесват много — продължи тя. — Особено мъжът.
— Добре, скъпа.
— Артър! Казах, че не ми харесват особено.
Свалих книгата и я погледнах. Беше се излегнала върху дивана и прелистваше някакво модно списание.
— Виждали сме ги само веднъж — казах.
— Ужасен човек наистина. Нито за миг не спря да разказва вицове, истории и какво ли не още.
— Сигурен съм, че чудесно ще се справиш с тях, скъпа.
— А и тя е направо непоносима. Кога мислиш, че ще пристигнат?
Предположих, че някъде около шест.
— А ти самият не смяташ ли, че са ужасни? — попита тя, като ме посочи с пръст.
— Ами…
— Направо са ужасни. Ужасни!
— Вече е късно да оттеглим поканата си, Памела.
— Толкова са неприятни, че повече няма накъде.
— Тогава защо ги покани? — Въпросът се изплъзна, преди да успея да се овладея, за което веднага съжалих, защото си имам правило никога да не предизвиквам жена си, ако това е възможно.
Тя замълча, а аз наблюдавах лицето й и чаках отговора — едрото бяло лице, което за мен беше толкова странно и пленително, че имаше случаи, когато едва успявах да откъсна поглед от него. Понякога вечер — когато се занимаваше с ръкоделието си или рисуваше сложните си миниатюрни плетеници от цветя — лицето й се стягаше и започваше да излъчва някаква дълбока вътрешна сила, чиято красота не можеше да се опише с думи. А аз седях минута след минута, без да мога да сваля поглед от него, и през цялото време се преструвах, че чета. Дори сега, в този миг, с това напрегнато кисело изражение, смръщено чело и презрителна извивка на носа, трябваше да призная, че в тази жена имаше нещо царствено, нещо великолепно, почти величествено; а колко висока беше, далеч по-висока от мен — макар че сега, когато вече караше петдесет и първата си година, струва ми се, би трябвало да я наричам по-скоро едра, отколкото висока.