Върнах часовника обратно. После се пооправих в банята, отнесох инструментите в работилницата и се приготвих да се появя пред гостите. Преди това обаче, за да се успокоя и да не се явявам пред тях с окървавени ръце, образно казано, прекарах пет минути сред колекцията си в библиотеката. Съсредоточих вниманието си върху поставка с прекрасна Vanessa Cardui и направих няколко бележки за доклада, който готвех — „Връзката между разположението на цветовете и структурата на крилата“ — и който възнамерявах да прочета на следващата сбирка на клуба ни в Кентърбъри. По този начин скоро възвърнах присъщата си сериозна съсредоточеност.
Когато влязох във всекидневната, нашите гости, чиито имена така и не успях да запомня, седяха на дивана. Жена ми приготвяше питиетата.
— А, ето те и теб, Артър — каза тя. — Къде се бави досега?
Според мен не беше необходимо да прави тази забележка.
— Толкова съжалявам — обърнах се към гостите, докато се здрависвахме, — но бях зает и съвсем забравих за времето.
— Всички знаем е какво сте се занимавали — отвърна момичето, като се усмихваше осведомено. — Но ще му простим, нали, мили?
— Да, мисля, че би трябвало — откликна съпругът.
Връхлетя ме фантастично, ужасяващо видение. За миг си представих жена ми, която сред взривовете от смях им разказва точно с какво се занимавам горе. Не, не би могла — не би могла да направи такова нещо!
Погледнах към нея. Тя също ми се усмихваше, докато отмерваше джина.
— Съжалявам, че ви обезпокоихме — каза момичето.
Реших, че ако това беше някаква шега, най-добре ще е веднага да се приобщя към нея, затова й се усмихнах насила.
— Трябва да ни разрешите да я видим — продължи тя.
— Какво да видите?
— Вашата колекция. Жена ми каза, че са невероятно красиви.
Бавно се отпуснах в някакво кресло и си отдъхнах. Нелепо беше да съм толкова неспокоен и нервен.
— Интересувате ли се от пеперуди? — попитах я.
— С удоволствие ще видя вашите, мистър Бошам.
Мартинитата бяха раздадени и докато си пийвахме, прекарахме двата часа преди вечеря в приятни разговори. От този миг у мен започна да се затвърждава впечатлението, че нашите гости са очарователна двойка. Жена ми е от благородно потекло и е склонна да проявява особена чувствителност към своята класа и възпитание и често си прави прибързани изводи за непознати, които се държат дружелюбно с нея — особено високи мъже. Много често е права, но в този случай ми се стори, че може би греши. По принцип аз също не обичам високите мъже; обикновено са високомерни и всезнаещи. Но Хенри Снейп — жена ми бе прошепнала името му — ми направи впечатление на дружелюбен и естествен млад човек с добри обноски, чиято основна грижа — а така и подобаваше — беше мисис Снейп. Беше красив, с една особено издължена, малко конска физиономия, с тъмнокафяви очи, които ми се струваха топли и отзивчиви. Завидях на чудесната му гъста черна коса и се улових, че се питам какъв ли лосион използва, че изглежда толкова здрава. Той наистина ни каза един-два вица, но те бяха на ниво и никой не би могъл да се възпротиви.
— В училище — каза той — ми викаха Scervix. Знаете ли защо?
— Нямам ни най-малка представа — отвърна жена ми.
— Защото на латински cervix означава тил2.
Беше малко сложно и ми трябваше известно време, за да го разбера.
— Кое училище сте завършили, мистър Снейп? — попита жена ми.
— Итън — отвърна той, а тя леко кимна с глава в знак на одобрение.
Сега вече ще разговаря с него, помислих си и насочих вниманието си към Сали Снейп. Тя беше привлекателно момиче със забележителен бюст. Ако я бях срещнал петнайсет години по-рано, сто на сто щях да си докарам някоя беля на главата. Сега обаче изпитвах истинско удоволствие да й разказвам за красивите пеперуди. Докато говорех, внимателно я наблюдавах и не след дълго у мен започва да се затвърждава впечатлението, че в действителност тя не беше чак толкова весело и усмихнато момиче, за каквото я бях взел отначало. Струваше ми се, че се бе свила в себе си, сякаш ревниво пазеше някаква тайна. Дълбоките й сини очи прекалено бързо шареха из стаята, без да се спират или задържат върху един и същ предмет; по лицето й едва забележимо се виждаха малките коси бръчици на тъгата.