Малкият радиоапарат загря тъкмо навреме, за да хване шума от отварянето и затварянето на тяхната врата.
— Ето! — каза жена ми. — Влязоха.
Стоеше насред стаята в синята си рокля, ръцете й скръстени на гърдите, главата — наклонена напред, и слушаше напрегнато, цялото й едро бяло лице изглеждаше съсредоточено, опънато като мях за вино.
Почти веднага от радиоапарата прозвуча гласът на Хенри Снейп, силен и ясен:
— Ти си една отвратителна глупачка — казваше той и този глас беше толкова различен от онзи, който си спомнях, толкова рязък и неприятен, че ме накара да подскоча. — Цялата идиотска вечер отиде на вятъра! Осемстотин точки — това са цели осем лири!
— Обърках се — отвърна момичето. — Няма повече, обещавам.
— Това пък какво е? — обади се жена ми. — Какво става?
Сега устата й беше широко отворена и веждите високо повдигнати. Тя бързо се приближи до радиото и се надвеси напред, залепила ухо до говорителя. Трябва да призная, че аз също се усетих доста възбуден.
— Обещавам, обещавам, няма повече — повтаряше момичето.
— Не можем да рискуваме — мрачно отвърна мъжът. — Още сега ще повторим всичко.
— О, не, моля ти се! Не мога да издържа!
— Слушай — каза той, — бихме целия път дотук, за да измъкнем пари от тази богата кучка, а ти да объркаш всичко.
Сега беше ред на жена ми да подскочи.
— За втори път тази седмица — продължи той.
— Обещавам, няма да го направя отново.
— Седни. Сега ще ти ги изпея, а ти ще повтаряш.
— Не, Хенри, моля те! Не всичките петстотин. Това ще ни отнеме три часа.
— Добре тогава. Ще оставим позициите на пръстите. Мисля, че в тях си сигурна. Ще наблегнем само на основните анонси. Номерата с оньорите.
— О, Хенри, необходимо ли е? Толкова съм изморена.
— Абсолютно е задължително да ги научиш без грешка — каза той. — Много добре знаеш, че следващата седмица ще играем всеки ден. Нали трябва да си изкараме прехраната!
— Какво е това? — прошепна жена ми. — Какво, за бога, е това?
— Шшшшшт! — отвърнах аз. — Слушай!
— Добре — каза мъжкият глас, — ще започнем от началото. Готова ли си?
— О, Хенри, моля те! — Имах чувството, че всеки момент щеше да се разплаче.
— Хайде, Сали, стегни се.
После със съвсем различен глас, онзи, който бяхме свикнали да чуваме в гостната, Хенри Снейп каза:
— Една спатия.
Забелязах как особено напевно наблегна на думата „една“, удължавайки изговора на първата й част.
— Асо и дама спатия — уморено се обади момичето. — Поп и вале пика. Няма купи. Асо и вале каро.
— И по колко карти от всяка боя? Внимателно наблюдавай положението на пръстите ми.
— Нали каза, че това можем да го пропуснем.
— Добре, но само ако си абсолютно сигурна, че ги знаеш.
— Да, знам ги…
Мълчание. После:
— Спатия.
— Поп и вале спатия — рецитираше момичето. — Асо пика. Дама и вале купа. Асо и дама каро.
Отново мълчание, последвано от:
— Аз ще кажа една спатия.
— Асо и поп спатия…
— Боже всемогъщи! — извиках аз. — Това е някакъв код за анонсиране! Те си знаят всички карти в ръката!
— Артър, не може да бъде!
— Нещо като онези в цирка, дето слизат сред публиката и вземат нещо от теб, а на сцената има момиче със завързани очи и от начина, по който й задава всеки въпрос, тя може да му отговори точно какъв е предметът — ако е билет за влак, дори и от коя гара е издаден.
— Това е невъзможно!
— Напротив, но е къртовски труд, докато го научиш. Слушай ги.
— Аз ще започна с една купа — обади се мъжкият глас.
— Поп, дама, десетка купа. Асо и вале пика. Няма каро. Дама и вале спатия…
— И виждаш ли, той й съобщава броя на картите от всеки цвят, като използва позицията на пръстите си.
— Как?
— Не знам. Нали го чу, че спомена.
— Божичко, Артър! Сигурен ли си, че е точно това?
— Боя се, че е така.
Видях я как бързо отиде до леглото да си вземе цигара. Запали я с гръб към мен, после се извърна и издуха дима към тавана във вид на тънка струйка. Знаех, че трябваше да направим нещо, но не бях сигурен точно какво, защото не беше възможно да ги обвиним, без да разкрием източника си на информация. Чаках решението на жена си.