Выбрать главу

— Слушай, Артър — каза тя бавно, изпускайки облаци дим. — Ами че това е великолепна идея. Смяташ ли, че и ние можем да се научим?

— Какво!

— Разбира се. Защо не?

— Хей! Не! Чакай малко, Памела…

Тя обаче бързо прекоси стаята, приближи се плътно до мен, наведе глава и ме погледна — с до болка познатата усмивка, която не беше съвсем усмивка, в ъгълчетата на устата и извивката на носа, и големите изразителни сиви очи, които се взираха в мен през искрящите черни точици в средата, а по-нататък ставаха сиви и накрая бели, изпъстрени със стотици малки червени жилчици — и когато ме погледна така настойчиво и отблизо, кълна ви се, имах чувството, че се давя.

— Да — каза тя. — Защо не?

— Но, Памела… За бога… Не… В края на краищата…

— Артър, много ми се иска да не спориш с мен непрекъснато. Точно това и ще направим. Сега иди да донесеш едно тесте карти. Започваме веднага.

Залогът

На третия ден сутринта морето се успокои. Дори и най-изнежените пътници — тези, които никой не бе виждал из кораба от мига на отплаването — наизлизаха от каютите си и изпълзяха на огряната от слънцето палуба. Стюардът ги настани на шезлонги, уви краката им с топли одеяла и ги остави да лежат в редичка, обърнали лица към бледото, почти нетоплещо януарско слънце.

Първите два дни морето бе доста бурно и това внезапно затишие и чувството на покой, което го последва, създадоха една по-жизнерадостна атмосфера на целия кораб. Когато се свечери, пасажерите с цели дванайсет часа хубаво време зад гърба си, вече започваха да се чувстват по-уверени и в осем часа голямата трапезария беше пълна с хора, които ядяха и пиеха със спокойната самоувереност на стари морски вълци.

Още не бяха преполовили вечерята си, когато по слабото триене между седалките на столовете и телата си, пътниците разбраха, че големият кораб отново беше започнал да се люлее. Отначало — много слабо, просто бавно, мързеливо накланяне на едната страна, а после и на другата, но и това беше достатъчно да предизвика незабавна промяна в настроението на всички в трапезарията. Няколко души вдигнаха поглед от чиниите си — разколебани, изчакващи, почти ослушващи се за следващата вълна — те нервно се усмихваха, а в очите им проблясваше зле прикрито безпокойство. Други бяха абсолютно спокойни, трети — открито самодоволни. Някои от последните дори започнаха да разказват вицове на тема хранене по време на морска буря, за да измъчват онези, които страдаха. После корабът бързо започна да се люлее все по-силно и само след пет-шест минути вече тежко се накланяше ту на едната, ту на другата си страна, а пътниците здраво се вкопчиха в столовете си или сграбчиха парапетите, сякаш се намираха във внезапно спрял автобус.

А след това дойде една наистина огромна вълна. Мистър Уилям Ботибол, който седеше на масата на домакина, видя как чинията му със задушен калкан и сос „холандез“ изведнъж се изплъзна изпод вилицата му. Настъпи бъркотия, всички се опитваха да задържат разбеснелите се чаши и чинии. Мисис Реншоу, която седеше от дясната страна на домакина, тихо изписка и се вкопчи в ръкава му.

— Заформя се гадна буря — каза домакинът и погледна мисис Реншоу. — Мисля, че се заформя една много гадна буря. — В гласа му прозвучаха едва доловими нотки на наслада.

Бързо дойде един стюард и напръска с вода покривката между чиниите. Пътниците се поуспокоиха. Повечето от тях продължиха да вечерят. Няколко души, сред които и мисис Реншоу, внимателно се изправиха и като се олюляваха между масите със зле прикрита припряност, се отправиха към изхода.

— И така — обяви домакинът, — тя си отиде.

Той одобрително изгледа остатъка от стадото си, които седяха мълчаливо, изглеждаха спокойни, а върху лицата им бе изписана онази необикновена гордост, която изпитват пасажерите, признати за „добри моряци“.

Когато вечерята приключи и сервираха кафето, мистър Ботибол, който изглеждаше необичайно сериозен и замислен откакто бе започнала бурята, изведнъж се изправи и пренесе кафето си до мястото на мисис Реншоу, отдясно на домакина. Той седна на стола й, и без да губи нито миг, се наведе и развълнувано прошепна в ухото му:

— Извинете, може ли да ви попитам нещо?

Домакинът — дребен, дебел и зачервен — се наведе напред, за да го чува по-добре.

— Какво има, мистър Ботибол?

— Искам да разбера следното — лицето му беше силно развълнувано и домакинът внимателно го наблюдаваше. — Искам да разбера дали капитанът вече е направил изчисленията си за дневния пробег — имам предвид за залаганията. Така де, преди да започне бурята?