Домакинът, който се беше приготвил да чуе някаква лична тайна, се усмихна и се облегна назад, за да поотпусне натежалото си шкембе.
— Струва ми се, че да… определено — отвърна той, без да си направи труда да прошепне отговора си, макар че механично беше снижил глас, както се прави, когато се отвръща на шепот.
— Горе-долу кога мислите, че го е направил?
— Някъде следобед. Обикновено го прави следобед.
— В колко часа?
— О, не знам. Около четири, предполагам.
— А сега ми кажете още нещо. Как точно капитанът избира печелившия номер? Сериозно ли се отнася към въпроса?
Домакинът се вгледа в развълнуваното смръщено лице на мистър Ботибол и се усмихна, защото отлично разбираше накъде бие събеседникът му.
— Ами, капитанът провежда разговор с навигатора, двамата преценяват времето и много други неща и тогава правят своята прогноза.
Мистър Ботибол кимна и обмисли чутото. После каза:
— Според вас, капитанът дали е знаел, че времето ще се влоши?
— Не мога да ви кажа — отвърна домакинът. Той се взираше в черните очички на събеседника си и виждаше как в центъра им танцуват искриците на силно вълнение. — Наистина не мога да ви кажа, мистър Ботибол. Просто не знам.
— Ако бурята се засили, може би ще си заслужава да се купи от по-малките числа. Вие как мислите? — Сега шепотът му бе станал по-напрегнат, по-развълнуван.
— Може би — отвърна домакинът. — Надали старецът е очаквал сериозно влошаване на времето. Следобед, когато изготвяше прогнозата си, беше съвсем спокойно.
Останалите пътници на масата бяха прекратили разговорите си и наострили уши, наблюдаваха домакина с онзи напрегнат израз, който можете да видите на хиподрума, когато някой се опитва да чуе как треньорът преценява шансовете си: устните разтворени, веждите смръщени, главата леко наклонена на една страна — този отчаяно напрегнат, полухипнотизиран израз, който придобиват всички, когато чуват нещо направо от конските уста.
— Представете си, че ви беше разрешено да участвате в залагането. Вие кое число бихте избрали днес? — прошепна мистър Ботибол.
— Все още не знам какво ще бъде разстоянието — търпеливо отговори домакинът. — А него го съобщават чак след вечеря, когато започне лотарията. А и аз съм само домакин и не разбирам много от тези неща.
В този момент мистър Ботибол се изправи.
— Моля всички да ме извинят — каза той и внимателно се отдалечи по люлеещия се под, като два пъти се задържаше за облегалките на чуждите столове, докато се провираше между масите.
— Горната палуба, моля — поръча той на момчето в асансьора.
Когато излезе на откритата палуба вятърът го блъсна право в лицето. Мистър Ботибол залитна, вкопчи се в парапета и здраво го стисна с две ръце.
Стоеше така и се взираше в притъмнялото море, където мощните вълни се издигаха високо и побеснели бели коне препускаха срещу вятъра, развявайки гриви от солени пръски.
— Бива си го временцето навън, нали, сър? — каза момчето, докато се спускаха обратно надолу.
Мистър Ботибол привеждаше косата си в ред с малко червено гребенче.
— Смяташ ли, че сме намалили скоростта заради времето? — попита той.
— Сто на сто, сър. Забавихме се доста, откакто започна бурята. При такова вълнение непременно трябва да се намали скоростта, иначе всички пътници ще се търкалят по пода.
Долу в салона хората вече се събираха за лотарията и учтиво се скупчваха около масите. Мъжете — леко вдървени в своите смокинги, розовобузи и свежо избръснати край хладните бели ръце на съпругите си. Мистър Ботибол седна близо до масата на водещия. Той кръстоса крака, скръсти ръце и се настани на мястото си с отчаяния вид на човек, който е взел фатално решение и отказва да бъде изплашен.
Джакпотът, мислеше си той, вероятно ще бъде около седем хиляди долара. Точно толкова беше и през първите два дни, като отделните билетчета вървяха някъде между двеста и триста долара всяко. Корабът беше английски и всичко вървеше в лири, но той обичаше да си прави сметките в собствената си валута. Седем хиляди долара бяха много пари. Всемогъщи боже, ами да! Щеше да ги накара да му ги изплатят в стодоларови банкноти и щеше да ги пренесе на брега във вътрешния джоб на сакото си. Това не беше проблем. После веднага, ама веднага щеше да купи линкълн кабриолет. Щеше да го вземе още по пътя от пристанището и да се прибере с него вкъщи, само заради удоволствието да види лицето на Етел, когато излезе на вратата и го зърне. Заслужаваше си да види лицето на Етел, когато се плъзне до входа с чисто нов, бледозелен линкълн! „Здравей, Етел, скъпа, — небрежно щеше да каже. — Просто реших да ти направя малък подарък. Мернах го на витрината, докато се прибирах и се сетих, че винаги си искала точно такава кола. Харесва ли ти, скъпа? — щеше да я попита. — Харесва ли ти цветът? — и внимателно щеше да наблюдава лицето й.“