— О, боже — високо простена той. — Какво ще правя сега?
Какво, например, щеше да каже Етел? Просто нямаше начин да й признае, че беше похарчил почти двегодишните им спестявания за билетче в корабната лотария. Но не можеше да го запази и в тайна. За да го направи, трябваше да й каже да не осребрява повече чекове. Ами месечните вноски за телевизора и „Енциклопедия Британика“? Вече виждаше гнева и презрението в очите на жена си, синьото ставаше все по-сиво, а самите очи се присвиваха, както ставаше винаги, когато беше ядосана.
— О, боже! Какво ще правя сега?
Нямаше смисъл да си внушава, че все още има някакъв шанс — не и ако проклетият кораб не започне да се движи назад. Трябваше да включат на задна, да подкарат с пълна скорост и да пътуват така много дълго, за да има изобщо някакъв шанс да спечели. Хм, може би трябваше да помоли капитана да направи точно това. Да му предложи десет процента от печалбата. Дори повече, ако поиска. Мистър Ботибол започна да се кикоти. А после внезапно замлъкна, като очите и устата му останаха широко отворени от изненада. Защото точно в този миг го бе споходила идеята. Тя го връхлетя силно и неочаквано и той скочи от леглото и ужасно възбуден изтича до илюминатора и отново погледна навън. Добре де, помисли си, защо не? Защо, по дяволите, не? Морето беше спокойно и нямаше да му е трудно да се задържи на повърхността, докато го изтеглят обратно. Имаше смътното чувство, че някой вече го беше правил, но това нямаше да му попречи да го направи отново. Корабът трябваше да спре и да спусне лодка, а лодката трябваше да се върне поне половин миля назад, за да го вземе, след което трябваше да доплава обратно до кораба и т.н. Един час бяха около тридесет мили. Спасяването му щеше да „отхапе“ около тридесет мили от дневния пробег. Това беше достатъчно и „ниският сектор“ щеше да спечели. Просто трябваше да бъде сигурен, че някой го е видял да пада зад борда; но това лесно щеше да се уреди. И по-добре да е леко облечен, нещо, което няма да му пречи на плуването. Спортни дрехи, точно така. Ще се облече така, сякаш е излязъл да поиграе тенис — само една риза, къси панталонки и обувки за тенис. А, и да остави часовника си в каютата. Колко е часът? Девет и петнайсет. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Да го направи, че да се свършва. При всички случаи трябваше да е скоро, защото времето изтичаше на обед.
Когато мистър Ботибол излезе по спортен екип на палубата, той беше едновременно уплашен и развълнуван. Дребното му тяло беше широко в бедрата, като постепенно се стесняваше нагоре, за да завърши с изключително хилави смъкнати рамене, така че поразително приличаше, поне по формата си, на круша. Бледите му кльощави крака бяха покрити с черни косми и той предпазливо излезе на палубата, като стъпваше безшумно със спортните си обувки. Нервно се огледа наоколо. Отвън имаше само още един човек — възрастна жена с много дебели глезени и огромни бутове, която се беше облегнала на парапета и се взираше долу в морето. Беше облечена в агнешки кожух с вдигната нагоре яка и мистър Ботибол не можеше да види лицето й.
Той се спря и започна да я изучава от разстояние. Да, помисли си, вероятно ще свърши работа. Сигурно ще вдигне тревога не по-бавно от всеки друг. „Но почакай малко, не бързай, мистър Ботибол, не бързай. Спомни си какво си каза само преди няколко минутки в каютата, докато се преобличаше? Спомняш ли си?“
Мисълта, че ще скочи от кораб в океана на хиляди мили от най-близката суша, бе направила мистър Ботибол — в повечето случаи предпазлив човек — необикновено бдителен. Той изобщо не беше убеден, че жената, която виждаше пред себе си, със стопроцентова сигурност щеше да вдигне тревога, когато го видеше да скача. Според него, имаше поне две причини, поради които въпросната дама можеше да го провали. Първо, можеше да е сляпа и глуха. Не беше много вероятно, но от друга страна, би могло и да е така, следователно, защо да рискува? Просто трябваше да провери, като я заговори предварително.
Второ — и това идва да покаже колко подозрителен може да стане човек, когато става дума за самосъхранение — второ, беше му хрумнало, че жената би могла да е собственичка на някое от високите числа в лотарията и естествено би имала солидни финансови причини да не желае да спира кораба. Мистър Ботибол си спомни, че хора бяха убивали ближните си за много по-малко от шест хиляди долара. Всеки ден вестниците пишеха за такива работи. Следователно, защо да рискува и за това? „Първо провери. Увери се във фактите. Разбери всичко, като проведеш кратък учтив разговор.“ После, в случай, че жената се окажеше едно добро и мило човешко същество, работата щеше да е в кърпа вързана и той можеше с леко сърце да рипне през борда.