Поне половината от лицата, които срещам по тази кратка отсечка, вече са ми познати. И това са хубави лица, моят тип лица — сериозни, усърдни, делови, без следа от онази непреклонност в блесналите погледи, характерна за така наречените „умници“, които искат да преобърнат света наопаки със своите лейбъристки правителства, демократизиране на медицината и какво ли не още.
Така че, както сами можете да се убедите, аз съм в пълния смисъл на думата един доволен пътник. Или може би ще бъде по-точно, ако кажа, че бях доволен пътник. По времето, когато написах кратко автобиографично есе, което току-що прочетохте — с намерение да го разпространя сред слушателите в моята кантора, за да им послужи като съвет и пример — аз казвах абсолютната истина за своите чувства. Но това беше преди цяла една седмица, а междувременно се случи нещо доста необикновено. Между другото то започна миналия вторник, същата тази сутрин, когато бях понесъл към града първоначалния вариант на своето есе в джоба си; и според мен времето бе толкова показателно и съвпадението толкова голямо, че не ми остава нищо друго, освен твърдо да вярвам в божията намеса. Господ е прочел малкото ми есе и си е казал: „Този Пъркинс е станал твърде самодоволен. Крайно време е да му дам урок.“ Искрено вярвам, че точно така е станало.
Та какво ви казах, беше миналият вторник, вторникът след Великден, и аз крачех в златиста жълта пролетна утрин по перона на нашата провинциална гаричка с „Таймс“ под мишница и копие от „Доволният пътник“ в джоба, когато изведнъж усетих, че нещо не е в ред. Направо усетих тази странна вълна на протест, обхванала редиците на редовните ми спътници. Спрях и се огледах наоколо.
Непознатият стоеше точно в средата на перона с леко разкрачени крака и скръстени ръце и имаше непоклатимия вид на човек, притежаващ всичко наоколо. Беше едър, набит мъжага и дори откъм гърба категорично успяваше да остави у наблюдателя впечатление за надменност и благополучие. Съвсем определено не беше от нашия тип. Вместо чадър носеше бастун, обувките му бяха кафяви, а не черни, сивата му шапка беше килната под нелеп ъгъл и откъдето и да го погледнете, ще останете с впечатление за прекомерно много блясък и излъсканост. Повече подробности не благоволих да отбележа. Минах точно пред него с вирната глава, като искрено се надявах, че с още няколко градуса съм смразил атмосферата, която вече бе доста охладняла.
Влакът пристигна. А сега, опитайте се, ако можете да си представите ужаса, който изпитах, когато новият буквално ме последва в моето собствено купе! Никой не си бе позволявал това цели петнайсет години. Колегите ми винаги са уважавали старшинството ми. Едно от моите специални удоволствия е да се разполагам в купето сам, поне за една, понякога две, дори три спирки. А сега, моля ви се, този човек, този непознат, се беше настанил на седалката отсреща, секнеше си носа, шумолеше с „Дейли Мейл“ и палеше отвратителната си лула!
Наведох малко своя „Таймс“ и крадешком погледнах лицето му. Предполагам, че беше горе-долу на моята възраст, шейсет и две, и три годишен, но притежаваше едно от онези неприятно красиви, загорели кадифени лица, които в наше време можете да видите по рекламите за мъжки ризи — ловецът на лъвове, състезателят по поло, покорителят на Еверест, пътешественикът из тропиците и участващият в регати яхтсмен, всички събрани накуп, тъмни вежди, стоманени очи, здрави бели зъби, захапали мундщука на лула. Лично аз изпитвам недоверие към всички красиви мъже.
Повърхностните удоволствия в този живот им се удават прекалено лесно и те крачат по света, сякаш със собствени усилия са постигнали хубавия си външен вид. Нямам нищо против женската красота. Това е друга работа. Но за мъж, съжалявам, но ми се струва направо противно. Както и да е, този се беше разположил точно срещу мен в купето и аз го разглеждах крадешком над страниците на своя „Таймс“. В този миг той неочаквано вдигна поглед и очите ни се срещнаха.
— Пречи ли ви лулата ми? — попита, като я повдигна в ръка. Само това каза. Но гласът му имаше внезапно и изключително въздействие върху мен. Дори, струва ми се, че подскочих. После някак си замръзнах и останах втренчен в него поне минута, преди да се опомня и да успея да скалъпя отговора си.