— Това е вагон за пушачи — отговорих, — така че можете да постъпвате както ви е угодно.
— Просто реших, че е редно да ви попитам.
Ето го отново този странно отривист, познат глас, който изяждаше част от думите и ги изплюваше твърди и ситни, като малко скорострелно оръдие, бълващо семки от малини. Къде го бях чувал преди? И защо сякаш всяка дума събуждаше някакъв малък, но уязвим нерв далеч в паметта ми? Боже господи, помислих си, я се стегни. Какви са тези глупости?
Непознатият отново се зачете във вестника си. Аз се престорих, че правя същото. Но в душата ми вече цареше истински смут и изобщо не бях в състояние да се съсредоточа. Вместо това непрекъснато му хвърлях скришни погледи над страницата с уводната статия. Лицето му наистина бе непоносимо — вулгарно, чак похотливо красиво, с някакъв сластен блясък на кожата. Дали наистина го бях срещал някога през живота си? Започнах да си мисля, че е така, защото сега, когато го гледах изпитвах някакъв особен смут, който не мога съвсем ясно да опиша. Във всеки случай беше свързан със спомен за болка и насилие, може би дори страх.
Не разменихме нито дума повече по време на пътуването, но можете да си представите как добре подреденото ми ежедневие изцяло се разстрои. Денят ми бе провален; и не един служител в кантората почувства остротата на езика ми, особено следобед, когато към всичко останало се прибави и ефектът от храносмилането.
На следващата сутрин той отново стоеше в средата на перона с бастуна, лулата, коприненото шалче и отвратително красивото си лице. Минах покрай него и се приближих до мистър Гръмит, борсов посредник, с когото пътувахме заедно вече повече от двайсет и осем години. Не бих казал, че до този момент бях разговарял с него в истинския смисъл на думата — ние на нашата гара сме доста сдържана компания — но подобна криза обикновено разчупва ледовете.
— Гръмит — прошепнах. — Кой е този тип?
— Представа си нямам — отвърна той.
— Доста е неприятен.
— Много.
— Надявам се да не пътува редовно с нас.
— Боже опази — каза Гръмит. После влакът дойде.
Този път, за мое голямо облекчение, онзи влезе в друго купе.
Но на следващата сутрин отново беше при мен.
— Ех! — каза той, докато се отпускаше на седалката точно срещу мен. — Страхотен ден.
А аз отново усетих онова бавно, тревожно раздвижване на паметта, този път по-силно от миналия път, по-близо до повърхността, но все още не дотолкова, че да го уловя.
После дойде петък — последният ден от седмицата. Спомням си, че докато пътувах към гарата, валеше, но това бе топъл, искрящ априлски дъжд, който обикновено продължава само пет-шест минути. Когато излязох на перона, всички чадъри бяха свити, слънцето грееше и по небето се плъзгаха големи бели облаци. Въпреки това се чувствах потиснат. За мен пътуването вече не беше удоволствие. Знаех, че непознатият ще бъде там. И той, разбира се, стоеше там с леко разкрачени крака, сякаш бе собственик на всичко наоколо, и този път разсеяно люлееше бастуна си напред-назад. Бастунът! Ето кое постави всичко на мястото му! Заковах се като прострелян.
— Та това е Фоксли! — възкликнах сподавено. — Галопиращия Фоксли! И все така люлее бастуна си!
Пристъпих напред, за да го огледам по-добре. Казвам ви, никога не съм преживявал такъв удар в живота си. Наистина беше Фоксли. Брус Фоксли, или Галопиращия Фоксли, както му викахме тогава. А за последен път го бях видял… чакайте да помисля… беше в училище и аз нямах повече от дванайсет-тринайсет години.
В този миг влакът дойде и аз призовах бог на помощ, защото онзи отново влезе в моето купе. Постави шапката и бастуна си върху багажника, после се обърна, седна и взе да си пали лулата. Погледна ме през дима с малките си студени очи и каза:
— Чудно време, а? Същинско лято.
Сега вече не можех да объркам гласа, който въобще не се беше променил. Освен че думите, които произнасяше в момента, бяха различни от онези, които бях свикнал да чувам.
— Добре, Пъркинс — казваше той. — Добре, отвратително малко момченце. Смятам отново да те набия.
Колко ли време беше изминало оттогава? Трябва да имаше петдесет години. И въпреки всичко, удивително колко малко се бяха променили чертите му. Все същата арогантно вирната брадичка, разширените ноздри, презрително гледащите очи, които бяха малки и почти незабележимо приближени едно към друго и поради това имаха твърде обезпокоително въздействие, все същият навик да навира лицето си, да ти се налага, да те поставя на място; дори и косата му можех да си спомня — твърда, чуплива, леко намазана с брилянтин като добре разбъркана салата. Върху нощното си шкафче държеше шише със зелено мазило за коса — когато си длъжен да чистиш една стая, постепенно научаваш и намразваш всички предмети в нея — та върху етикета на това шише беше изрисуван кралският герб и името на някакъв салон на Бонд Стрийт, а под него с дребен шрифт пишеше: „Придворни фризьори на Негово величество крал Едуард VII“. Това си го спомням особено добре, защото ми се виждаше много смешно един салон да се гордее, че обслужва някой, който е почти плешив — пък бил той и монарх.