Сега наблюдавах как Фоксли се облегна назад и се зачете във вестника си. Странно се усещах, седнал само на метър от човека, който отпреди петдесет години ме беше карал да се чувствам тъй нещастен, че по едно време дори мислех да се самоубия. Той не ме позна. Такава опасност едва ли съществуваше поради мустаците ми. Чувствах се в пълна безопасност и затова мога да седя и да си го гледам колкото си искам.
Като се обърна назад към спомените си, не изпитвам никакво съмнение, че първата ми година в училище бе превърната в същински ад от Брус Фоксли, и колкото и да изглежда странно, несъзнателният виновник за всичко това беше баща ми. Бях на дванайсет години и половина, когато кракът ми стъпи за пръв път в това хубаво старо училище. Това беше, чакайте да помисля, през 1907 година. Баща ми, с копринен цилиндър и редингот, ме придружи до гарата. Помня как стояхме на перона сред купища куфари и кутии с храна и, както тогава ми се струваше, хиляди много големи момчета, които кръжаха наоколо, разговаряха и си подвикваха, когато изведнъж някой, който искаше да мине покрай нас, силно блъсна баща ми и за малко не го събори на земята.
Баща ми, който беше дребен, възпитан, изпълнен с достойнство човек, се извъртя с удивителна пъргавина и сграбчи виновника за ръката.
— Не ви ли учат на по-добри обноски в това училище, младежо? — попита той.
Момчето, което беше поне с една глава по-високо от него, го изгледа отвисоко с високомерни присмехулни очи и нищо не отговори.
— Струва ми се — продължи баща ми, като му върна погледа, — че би било редно да получа извинение.
Момчето обаче само продължи да го гледа, без да свали арогантната усмивчица от ъгълчетата на устата си, и брадичката му се издаваше все по-напред и по-напред.
— Правиш ми впечатление на нахално и невъзпитано момче — каза татко — и единственото, което ми остава, е да се надявам, че си изключение в твоето училище. Не бих желал нито един от моите синове да придобие такива обноски.
В този миг голямото момче леко наклони глава към мен и впи в лицето ми две малки, студени, доста приближени очи. Тогава не се изплаших особено; не знаех нищо за властта, която имаха големите над по-малките в мъжките училища. Дори си спомням, че му отвърнах със същия прям поглед в защита на татко, когото обожавах и уважавах.
Когато баща ми понечи да каже още нещо, момчето просто се обърна, бавно се отдалечи и се смеси с тълпата на перона.
Брус Фоксли никога не забрави тази случка; а за мое нещастие, когато пристигнах в училище, установих, че съм в една сграда с него. Дори още по-лошо — бях в неговата читалня. Той беше в най-горния клас, при това отличник — наричахме ги „читанки“ — и като такъв имаше официално разрешение да бие всички „зайци“. А след като бях в неговата читалня, аз автоматично се превръщах в негов личен роб. Бях му и камериер, и готвач, и прислужник, и момче за всичко и основното ми задължение беше да следя той никога за нищо да не си мърда пръста, освен ако не бе абсолютно наложително. В нито едно общество на този свят над слугите не се издевателства така, както над нас, нещастните „зайци“. Когато беше студено или валеше сняг, аз дори трябваше да седя върху клозетната чиния (тоалетната беше навън в неотоплена сграда) всяка сутрин след закуска, за да я затопля, преди да е дошъл Фоксли.
Спомням си как се разхождаше из стаята с небрежна елегантност и ако случайно на пътя му се изпречеше някой стол, той го риташе встрани и аз трябваше да тичам, за да го изправя. Носеше копринени ризи и в ръкава му винаги имаше затъкната копринена кърпичка. Обувки си поръчваше при някой си Лоб (който също имаше кралски герб). Бяха остри и мое задължение беше да ги лъскам по петнайсет минути всеки ден, за да накарам кожата да заблести.