Но най-мрачните ми спомени бяха свързани със съблекалнята. Като сега се виждах, малък и блед дребосък, застанал до самата врата по пижама, чехли и кафяв халат от камилска вълна. Една-единствена силна електрическа крушка висеше на шнур от тавана, а по стените бяха окачени черно-жълти футболни фланелки, които изпълваха помещението с миризма на пот. А гласът, отривистият, плюещ семчици глас, казваше:
— Та как предпочиташ този път? Шест с халата или четири без него?
Никога не успях да събера сили, за да отговоря на този въпрос. Просто стоях, вперил очи в мръсния дъсчен под, замаян от страх и неспособен да мисля за нищо друго, освен че това голямо момче скоро щеше да започне да ме налага с дългото си тънко бяло бастунче — бавно, научно, майсторски, напълно законно и с видимо удоволствие, а от мен щеше да тече кръв. Пет часа преди това не бях успял да запаля камината в кабинета му. Бях похарчил джобните си пари за специален кибрит, бях държал парче вестник до отвора на комина, за да използвам тягата, бях стоял на колене и духал, докато почти си пръснах белите дробове, но въглищата отказаха да пламнат.
— Щом си такъв инат и не желаеш да отговориш — продължаваше гласът, — тогава аз ще трябва да реша вместо теб.
Отчаяно исках да отговоря, защото много добре знаех кое трябва да избера. Това е първото нещо, което всеки научава още с пристигането си. Никога не сваляй халата си и предпочети допълнителните удари. В противен случай кожата ти неминуемо ще се сцепи. Дори три удара с халат са за предпочитане през един на голо.
— Събличай се тогава, отиди в онзи ъгъл и допри с ръце пръстите на краката си. Ще бъдат четири.
Бавно събличах халата и го поставях върху шкафовете за обувки. Бавно отивах до ъгъла, мръзнещ и гол в памучната си пижама, като пристъпвах безшумно, и изведнъж всичко наоколо започваше да ми се вижда много ярко, плоско и далечно като в омагьосан свят и много голямо, и много неестествено, и някак плувнало сред сълзите в очите ми.
— Хайде, пипни пръстите си. По-ниско, много по-ниско!
После той се отправяше към отсрещния ъгъл на съблекалнята, а аз го гледах между краката си, застанал с главата надолу. Излизаше през една врата, която две стъпала по-надолу водеше към така наречения „Коридор на легените“. Коридорът имаше каменен под и корита за миене покрай едната стена. На другия му край беше банята. Когато Фоксли изчезваше, знаех, че се е отправил към най-отдалечения край на „Коридора на легените“. Винаги го правеше. После някак далечен, силно отекващ сред коритата и керамичните плочки, чувах тропота на обувките му върху каменния под, когато се впускаше в галоп. Между краката си виждах как прескача двете стъпала, връхлита в съблекалнята и се приближава с подскоци, проточил шия напред и вдигнал високо бастуна си. Това беше моментът, когато затварях очи в очакване на изплющяването и непрекъснато си повтарях, че каквото и да се случи, не бива да се изправям.
Всеки, който е бил истински бит, ще ви каже, че най-силната болка настъпва чак осем-десет секунди след удара. Самият удар е просто едно звучно изплющяване и мощен тласък по задните ти части, който те вцепенява (казвали са ми, че по същия начин се усещал и куршумът). Но по-късно, о, божичко, имаш чувството, че някой допира нажежен ръжен до голите ти бутове и е невъзможно да се сдържиш и да не посегнеш да ги докоснеш.
Фоксли знаеше отлично за това закъснение на болката и бавното му отдръпване назад на разстояние не повече от петнайсет метра предоставяше на всеки удар пълната възможност да достигне апогея на болката, преди да нанесе следващия.
На четвъртия удар неминуемо се изправях. Не можех да се въздържа. Това беше рефлекторна защитна реакция на тяло, което беше издържало до последната граница на възможностите си.
— Ти се дръпна — казваше Фоксли. — Този не се брои. Хайде, навеждай се.
Следващия път не забравях да стигна здраво глезените си.
След това ме наблюдаваше как отивам много вдървено, с ръце върху бутовете си — да облека халата си. Винаги се стараех да се извърна така, че да не вижда лицето ми. А щом излезех навън, зад гърба ми се разнасяше:
— Ей, ти! Върни се обратно!
По това време вече бях в коридора, спирах, обръщах се и заставах на вратата в очакване.
— Ела тук. Хайде, върни се. Така… случайно да си забравил нещо?
Единственото, за което бях способен да мисля в такъв момент, бе мъчителната болка, пареща задника ми.