— Правиш ми впечатление на нахално и невъзпитано момче — казваше той, имитирайки гласа на баща ми. — Не ви ли учат на по-добри обноски в това училище…
— Благодаря… — пелтечех аз. — Благодаря… за… боя.
А после се прибирах по тъмното стълбище обратно в спалнята, където се чувствах по-добре, защото всичко беше свършило и болката затихваше, а останалите се скупчваха около мен и ми засвидетелстваха нещо като грубо съчувствие, родено от факта, че и те самите бяха преживели същото, и то многократно.
— Хей, Пъркинс, дай да погледнем.
— Колко пъти те удари?
— Май бяха пет, а? Оттук добре се чува.
— Хайде, човече, дай ни да видим следите.
Аз свалях пижамата и оставах така, докато група специалисти тържествено оглеждаха щетите.
— Доста са отдалечени, не ви ли се струва? Не са характерни за стандарта на Фоксли.
— Двете са съвсем наблизо. Почти се докосват. Гледайте, тези две са истинска прелест!
— Този удар в ниското е бил много мръсен.
— Чак до края на „Коридора на легените“ ли отиде, за да се засили?
— Допълнителният ти е за мръдване, нали?
— По дяволите, старият Фоксли здравата ти е взел мерника, Пъркинс.
— Малко кърви. Най-добре иди се измий.
После вратата се отваряше и на прага заставаше Фоксли. Всички се пръсваха и се преструваха, че си мият зъбите или си казват молитвата, а аз стоях насред стаята със свалени гащи.
— Какво става тук? — питаше Фоксли, като хвърляше бърз поглед на собственото си произведение. — Пъркинс! Облечи си пижамата като хората и бързо в леглото.
Така завършваше денят.
През седмицата нямах нито миг свободно време за себе си. Ако Фоксли ме видеше в читалнята с роман в ръка или случайно да отварям албума с марките си, той незабавно ми намираше някаква работа. Ето един от любимите му номера, особено когато вън валеше:
— Пъркинс, мисля, че букет диви перуники би изглеждал чудесно върху бюрото ми, какво ще кажеш?
Дивите перуники растяха само около Ориндж Пондс. А Ориндж Пондс беше на три километра надолу по шосето и още един километър път през полето. Аз ставах от стола, обличах шлифера си, слагах сламената си шапка, вземах чадъра и поемах по дългия самотен път. Бяхме длъжни да носим сламените си шапки във всички случаи, когато излизахме навън. Дъждът обаче лесно ги разваляше, затова чадърът ми беше необходим, за да си пазя шапката. От друга страна, не можеш да се катериш по гъсто обрасъл бряг, да търсиш диви перуники и същевременно да държиш чадър над главата си. Затова, за да си спася шапката, аз я поставях на земята, покривах я с чадъра и тръгвах да търся перуниките. По този начин много често настивах.
Но денят, от който изпитвах най-голям страх, беше неделята. Този ден беше определен за почистване на читалните. Ах, как добре си спомням ужаса на тези сутрини, отчаяното лъскане и търкане, а после очакването на оценката, която щеше да даде Фоксли.
— Свърши ли? — питаше той.
— Така… така мисля.
После се приближаваше до бюрото си и вадеше от чекмеджето една-единствена бяла ръкавица. Нахлузваше я бавно върху дясната си ръка, като пъхаше докрай всеки пръст, а аз стоях, гледах и треперех, докато той се движеше из стаята и прекарваше облечения си в бяло показалец по горните ръбове на картините, перваза на дюшемето, полиците, дървенията на прозорците, абажурите. Нито за миг не откъсвах очи от този пръст. За мен той беше пръстът на съдбата. Почти винаги успяваше да открие някоя незабележима цепнатинка, която бях пропуснал или за която изобщо не се бях сетил. Когато това се случеше, Фоксли бавно се обръщаше към мен, разтягаше устни в онази опасна усмивчица, която изобщо не можеше да се нарече усмивка, и вдигаше показалеца, за да мога сам да видя тънката ивица прах, отбелязала се върху ръкавицата.
— Така — казваше той. — Значи, ти си едно мързеливо малко момче. Вярно ли е?
Никакъв отговор.
— Вярно ли е?
— Мислех, че всичко съм избърсал.
— Вярно ли е, отвратително мързеливо момченце?
— Д-да.
— Но баща ти не би желал да пораснеш такъв, нали? Баща ти особено държи на възпитанието, така ли е?
Никакъв отговор.
— Попитах дали баща ти държи особено на възпитанието!
— Може би… да.
— Затова ще му направя услуга, като те накажа, нали така?
— Не знам.
— Нали?