— Няма да се справя.
— Страшно лесно е. Наемам се да те науча за две минути. Ще видиш. Сега ще отида да си донеса инструментите. Иглите и мастилата. Имам мастила с най-различни цветове — не по-малко от твоите бои, но къде-къде по-красиви…
— Не е възможно.
— Имам много мастила. Нали имам мастила в най-различни цветове, Джози?
— Да.
— Ще видиш — каза Дриоли. — Сега ще отида да ги донеса.
Той стана от стола и с несигурна крачка, но много решително излезе от стаята.
След половин час Дриоли се върна.
— Донесох всичко — извика той, като размахваше кафяво куфарче. Всичко необходимо на татуировчика е тук, в това куфарче.
Той постави куфарчето на масата, отвори го и заизважда електрическите игли и шишенцата с разноцветни мастила. Включи шнура в контакта, взе инструмента в ръка и натисна едно копченце. Чу се бъздене и острието на иглата бързо започна да вибрира нагоре-надолу. Той свали сакото си и нави левия ръкав на ризата.
— Гледай сега. Наблюдавай внимателно и ще ти покажа колко е лесно. Ще нарисувам нещо на ръката си. Ето тук.
Ръката му от горе до долу вече беше покрита със сини рисунки, но той избра малък чист участък кожа, на който да демонстрира.
— Първо избирам мастилото — нека бъде обикновено синьо — и потапям върха на иглата в него… така… държа я изправена и лекичко я прокарвам по повърхността на кожата… по този начин… и с помощта на моторчето и електричеството, иглата подскача нагоре-надолу, пробива кожата, мастилото влиза вътре и това е всичко. Видя ли колко е лесно… видя ли как нарисувах хрътка на ръката си…
Момчето беше заинтригувано.
— Нека сега аз да опитам — на твоята ръка.
Той започна да рисува сини черти върху ръката на Дриоли.
— Лесно е — каза. — Все едно рисуваш с перо и мастило. Няма друга разлика, освен, че е по-бавно.
— Нищо работа. Готов ли си? Ще започваме ли?
— Веднага.
— Моделът! — извика Дриоли. — Хайде, Джози! — Сега той кипеше от ентусиазъм, крачеше из стаята, подреждаше всичко, точно като дете, което се готви за някоя вълнуваща игра. — Къде я искаш? Къде да застане?
— Нека застане там, до тоалетката. И да си разресва косата. Ще я нарисувам как разресва косата си, разпиляна по раменете й.
— Страхотно. Ти си гений.
Доста неохотно момичето отиде до тоалетката и застана пред нея. Носеше и чашата с вино в ръката си.
Дриоли изхлузи ризата и събу панталоните си. Остави само гащетата си, чорапите и обувките. Стоеше така насред стаята и лекичко се поклащаше, а дребното му тяло беше стегнато, с бяла, почти неокосмена кожа.
— Сега — каза той, — аз съм твоето платно. — Къде ще поставиш платното?
— Както винаги, на статива.
— Дръж се нормално. Аз съм платното.
— Тогава застани на статива. Където ти е мястото.
— Но как да го направя?
— Ти платно ли си, или не си платно?
— Платно съм. Вече започвам да се чувствам като платно.
— Тогава застани на статива. Не би трябвало да имаш проблеми.
— Наистина ми е невъзможно.
— Тогава седни на стола. Седни с лице към облегалката, за да може пияната ти глава да клюмне на нея. Хайде побързай, че смятам да започвам.
— Готов съм. Чакам.
— Първо — каза момчето, — ще направя обикновена рисунка. После, ако остана доволен от резултата, ще я татуирам отгоре.
Той взе широка четка и започна да рисува върху голия гръб на мъжа.
— Ой! Ой! — изписка Дриоли. — Чудовищна гъсеница ми лази по гърба!
— Не мърдай вече! Не мърдай! — Момчето работеше бързо, като нанасяше боята на тънка синя ивичка, за да не пречи после на татуирането. В момента, в който започна да рисува, той така дълбоко се концентрира, че превъзмогна дори и пиянството си. Нанасяше мазките с бързи и резки движения на ръката, като държеше китката неподвижна и за по-малко от половин час беше приключил.
— Добре. Това е всичко — каза той на момичето, което незабавно се върна на кушетката, легна и тутакси заспа.
Дриоли остана буден. Той гледаше как момчето изважда иглата и я потапя в мастилото. После усети острото гъделичкащо убождане, когато иглата прониза кожата на гърба му. Болката, която бе неприятна, но не и нетърпима, го държеше буден. Той следеше движението на иглата, наблюдаваше какви цветове мастила използваше момчето и се забавляваше като се опитваше да си представи какво се случва на гърба му. Момчето работеше с удивителна съсредоточеност. Изглеждаше изцяло погълнат от машинката и необикновения ефект, който постигаше с нея.