Дриоли се вкамени.
— Ако обичаш — говореше мъжът, — веднага напусни галерията ми.
— Нима не е позволено да разгледам картините?
— Вече те помолих да напуснеш.
Дриоли не помръдваше. Изведнъж почувства как го обзема неудържим гняв.
— Да си нямаме неприятности — продължаваше мъжът. — Хайде сега, оттук. — Той хвана с дебелата си бяла лапа рамото на Дриоли и твърдо започна да го избутва към вратата. Това преля чашата.
— Свали проклетите си ръце от мен! — изкрещя Дриоли. Гласът му ясно прокънтя из галерията и всички глави като една се обърнаха към тях — всички стреснати лица се втренчиха в човека, предизвикал толкова шум. Някакъв лакей се притича на помощ и двамата мъже се опитаха да избутат Дриоли през вратата. Посетителите стояха по местата си и наблюдаваха борбата. Лицата им изразяваха съвсем слаб интерес и сякаш казваха: „Всичко е наред. За нас няма опасност. Положението е под контрол.“
— Аз също! — крещеше Дриоли. — Аз също имам картина от този художник! Той беше мой приятел и аз имам картина, подарък от него!
— Той е луд.
— Побъркан. Някакъв бълнуващ маниак.
— Няма ли да извикат полицията?
Дриоли бързо се завъртя, отскубна се от двамата мъже и преди някой да успее да го спре, той вече тичаше из галерията и крещеше: „Ще ви покажа! Ще ви покажа! Ще ви покажа!“ Той хвърли палтото, после сакото си и накрая ризата, като обърна голия си гръб така, че да го виждат всички.
— Ето! — извика, като дишаше тежко. — Виждате ли? Ето я!
Изведнъж в залата се възцари пълна тишина. Посетителите стояха неподвижни и вцепенени, изпитващи някакво объркано безпокойство. Всички се бяха вторачили в татуираната картина. Тя все още си беше там, цветовете й ярки, както винаги, но сега старческият гръб бе поизтънял, а раменните лопатки стърчаха по-силно, и картината изглеждаше, макар и не много, но някак странно сбръчкана и измачкана.
— Боже господи, вярно е! — извика някой.
После настана бъркотия и шумотевица, защото всички се втурнаха напред и наобиколиха стареца.
— Не може да се сгреши!
— Да, от ранния му период.
— Но това е направо фантастично!
— Вижте, и е подписана!
— Наведи раменете напред, приятелю, за да се изпъне картината.
— Кога е правено това, старче?
— През 1913-та — каза Дриоли, без да се обръща. — През есента на 1913-та.
— Кой е научил Сотен да татуира?
— Аз го научих.
— Ами жената?
— Тя ми беше съпруга.
Собственикът на галерията си пробиваше път сред тълпата към Дриоли. Сега той беше спокоен, ужасно сериозен и се усмихваше само с устата си.
— Мосю — каза, — ще я купя.
Дриоли виждаше как натрупаната тлъстина по лицето му се тресе при всяка изречена дума.
— Казах, че ще я купя, мосю.
— Как бихте го направили? — тихо попита Дриоли.
— Ще ви дам двеста хиляди франка за нея. — Очичките на търговеца бяха малки и черни, широките му ноздри започваха да треперят.
— Не го правете! — тихо се обади някой от тълпата. — Тя струва двайсет пъти повече.
Дриоли отвори уста да заговори, но тъй като думи не излязоха, той отново я затвори. После пак я отвори и каза бавно: „Но как бих могъл да я продам?“ Вдигна ръце, след което ги остави безпомощно да увиснат край тялото му. „Как бих могъл да я продам, мосю?“ Цялата мъка на този свят се съдържаше в гласа му.
— Да! — обадиха се от тълпата. — Как би могъл да я продаде? Та тя е част от него!
— Слушай — каза търговецът и се приближи до него. — Аз ще ти помогна. Ще те направя богат. Заедно ще уредим нещата помежду си, да?
Дриоли го наблюдаваше с тъжни, разбиращи очи.
— Но как ще я купите, мосю? И какво ще правите с нея, след като я купите? Къде ще я държите? Къде ще я сложите тази вечер? И къде утре?
— А, къде ще я сложа ли? Ами… — търговецът поглади носа си с дебел бял пръст. — По всичко изглежда, че ако взема картината, трябва да взема и теб. Това е неудобство. — Той замълча и отново поглади носа си. — Картината няма никаква стойност, докато ти си жив. На колко си години, приятелю?
— Шейсет и една.