Никой не прекрати започнатия разговор. Бяхме твърде възпитани, за да го направим. Нито една глава не се обърна. Само очите ни се насочиха към вратата, в очакване на появата й.
Тя влезе бързо — висока и стройна, в червено-златиста рокля с бляскави нишки — устата се усмихваше, ръката се протягаше към домакинята, и боже мой, трябва да призная, че беше красавица.
— Милдред, добър вечер!
— Драга лейди Търтън! Толкова се радвам!
Мисля, че тогава определено спряхме да разговаряме, обърнахме се и я зазяпахме, смирено очаквайки да ни представят, сякаш беше Кралицата или някоя прочута филмова звезда. Само дето изглеждаше по-добре от тях. Косата й беше черна и идеално се комбинираше с едно от онези бледи, овални и невинни фламандски лица от XV век, сякаш беше някоя Мадона, излязла от платно на Мемлинг или Ван Айк. Такова поне беше първото впечатление. По-късно, когато дойде и моят ред да се здрависаме, успях да я разгледам отблизо и видях, че като изключим овала и цвета, лицето й съвсем не беше на Мадона — всъщност, нямаше нищо общо.
Ноздрите й, например, бяха много странни. Някак по-отворени и по-разширени от всичко, което бях виждал дотогава, и изключително извити — нещо, което предизвикваше незабавна асоциация с пръхтящ и необуздан див мустанг.
А очите, когато ги видях отблизо, не бяха кръгли и широко отворени като на изрисуваните Мадони, а издължени и притворени, полуусмихнати, полунавъсени и мъничко вулгарни — във всеки случай й придаваха леко разгулен вид. На всичкото отгоре, никога не гледаха право в теб. Опипваха събеседника бавно, със странно плъзгащо се странично движение, което ме изнервяше. Опитах се да видя цвета им, реших, че е много бледосив, но не можех да бъда сигурен.
После я отведоха в срещуположния край на стаята, за да я представят на някой друг. Аз обаче продължих да я наблюдавам. Тя очевидно съзнаваше успеха си и начина, по който тези лондончани й засвидетелстваха почитта си. „Това съм аз — сякаш казваше тя, — която дойдох тук само преди няколко години, но вече съм по-богата и по-могъща от всички вас.“ Дори походката й бе някак победоносна.
Няколко минути по-късно седнахме да вечеряме и за моя най-голяма изненада, аз се оказах настанен от дясната страна на нейна светлост. Реших, че нашата домакиня го бе направила като жест на внимание към мен, мислейки, че така бих могъл да извлека някоя идея за материалите, които публикувам всеки ден във вечерния вестник. Приготвих се да прекарам една интересна вечер. Прочутата дама обаче, изобщо не ми обърна внимание и през цялото време разговаря с мъжа от лявата й страна — нашият домакин. Накрая, точно когато вече дояждах сладоледа си, тя изведнъж се обърна, пресегна се, взе картончето с името ми и го прочете. После, с този тъй странен, странично плъзгащ се поглед, стигна и до лицето ми. Усмихнах й се леко и се поклоних. Тя обаче не отвърна на усмивката ми, а започна да ме обсипва с въпроси и то все от личен характер — занятие, възраст, семейно положение — все такива неща — и то с такъв плющящ глас, че изведнъж осъзнах, как се старая да й отговоря възможно най-добре.
По време на тази инквизиция, между другото стана дума и за това, че съм голям почитател на скулптурата и изобразителното изкуство.
— Тогава непременно трябва да дойдете в провинциалната ни къща и да видите колекцията на мъжа ми. — Каза го неангажирано, колкото да върви разговорът, но вие разбирате, че с моята професия, аз не бих могъл да си позволя да изпусна такава възможност.
— Толкова сте любезна, лейди Търтън. За мен ще бъде огромно удоволствие. Кога ще е удобно да ви посетя?
Тя вдигна глава, подвоуми се, намръщи се, помръдна с рамене и отсече:
— Все ми е едно. Когато искате.
— Какво ще кажете за този уикенд? Ще бъде ли удобно?
Бавните, присвити очи се спряха за миг върху моите, после се отместиха в друга посока.
— Предполагам. Ако искате. Все ми е едно.
Та ето как стана, че в събота следобед вече пътувах към Уутън с куфар на задната седалка на колата. Може би ще решите, че поканата ми е била малко изпросена, но пък по никакъв друг начин не бих могъл да я получа. А като изключим професионалния интерес, аз лично много исках да видя и къщата. Както знаете, Уутън е една от истински стойностните каменни къщи от ранния Английски ренесанс. Също като своите посестрими, Лонглийт, Уолатън, и Монтакют, тя е построена през втората половина на XVI век, когато за пръв път богаташката къща вече можела да се проектира като удобно жилище, а не като замък и когато новото поколение архитекти като Джон Торп и Смитсънови започнали да правят великолепни неща из цяла Англия. Тя се намира южно от Оксфорд, близо до градче на име Принцес Рисбъро — недалеч от Лондон — и когато влязох през централните порти, небето вече притъмняваше и ранната зимна вечер настъпваше.