Карах бавно по дългата алея и се опитвах да видя колкото може повече от парка, особено прочутите изкусно подрязани дървета, за които бях слушал толкова много. И трябва да призная, че бяха впечатляваща гледка. От всички страни ме заобикаляха мощни тисови дървета, оформени и подрязани в най-различни комични форми — кокошки, гълъби, бутилки, ботуши, фотьойли, замъци, чашки за яйца, фенери, бабички с развети фусти, високи колони, някои увенчани с топки, други — с големи заоблени покриви или гъбени шапчици — и в сгъстяващия се сумрак, зеленото се бе превърнало в черно, така че всяка фигура, всяко дърво бе заприличало на тъмна, гладка статуя. На едно място зърнах поляна, отрупана с огромни шахматни фигури, всяка — живо тисово дърво, изкусно оформено. Спрях колата, излязох и се разходих между тях, а те бяха два пъти по-високи от мен. На всичкото отгоре, комплектът беше пълен — царе, царици, топове, офицери, коне и пешки, наредени по местата си, сякаш всеки момент играта щеше да започне.
След още един завой видях и самата огромна сива къща, а пред нея обширния параден двор, заобиколен от висока стена с балюстради и по един малък павилион с колонади в двата външни ъгъла. Колоните на балюстрадите бяха увенчани с каменни обелиски — италианското влияние върху английския вкус през епохата на Тюдорите — а до къщата водеше стълбище широко най-малко тридесет и пет метра.
Когато спрях пред къщата с огромно удивление забелязах, че в басейна на фонтана в средата на двора се мъдреше голяма статуя на Ъпстейн. Прекрасна творба, и дума да не става, но в определена дисхармония със заобикалящата я обстановка. После, когато тръгнах да изкачвам стълбите и погледнах назад, видях, че на всички многобройни моравки, полянки и тераски в парка имаше други модерни статуи и любопитни скулптури. Дори отдалеч ми се стори, че разпознах Гудие Брезка, Бранкузи, Сен-Гуден, Хенри Мур и отново Ъпстейн.
Вратата ми отвори млад лакей, който ме заведе до стаята ми на първия етаж. Нейна светлост, обясни той, си почивала, както и останалите гости, но всички щели да слязат в гостната след около час, облечени за вечеря.
В моята професия човек върши голяма част от работата си през почивните дни. Аз, например, годишно прекарвам най-малко петдесет уикенда в чужди къщи, в резултат на което съм придобил изключителна чувствителност към заобикалящата ме обстановка. Мога да кажа на добро или лошо място съм попаднал само като подуша въздуха, след като прекрача прага на дома; и този, в който се намирах сега, не ми харесваше. Обзе ме леко, едва доловимо усещане за стаена неприятност, което продължавах да чувствам дори вече удобно излегнат в огромната димяща мраморна вана. Искрено се надявах да няма нежелателни инциденти до понеделник.
Първият — макар и по-скоро изненада, отколкото неприятен инцидент — се случи само десет минути по-късно. Бях седнал на леглото и си обувах чорапите, когато вратата безшумно се отвори и някакъв древен, разкривен гном, облечен във фрак, се промъкна в стаята. Той бил икономът, обясни ми, казвал се Джелкс и искрено се надявал, че съм се настанил удобно и имам всичко необходимо.
Оправдах надеждите му с положителни отговори.
Каза ми, че щял да направи всичко по силите си, за да бъде уикендът ми приятен. Благодарих му и зачаках да си тръгне. Той се поколеба, а после с глас преливащ от лицемерие, поиска разрешението ми да повдигне един много деликатен въпрос. Казах, че го слушам.
Ако трябвало да бъде съвсем откровен, заувърта гномчето, ставало дума за бакшишите — нещо, което той лично изживявал много болезнено.
О? И защо така?
Е, ако наистина съм проявявал интерес, той лично никак не одобрявал идеята, че гостите му се чувствали задължени да му дават бакшиш, когато си тръгвали — както, всъщност, всички правели. А действието било еднакво обидно и за двете страни. Още повече, бил абсолютно наясно и с терзанията, които изпитвали гости като мен, надявал се, че ще го извиня за тази волност, които били принудени от условностите да дадат повече, отколкото можели да си позволят.
Той замълча и две малки изпитателни очички заопипваха лицето ми за някакъв знак. Измърморих, че не бива да се притеснява за тези неща, поне що се отнася до мен.