Напротив, каза той, искрено се надявал, че още от самото начало ще се съглася да не му давам никакъв бакшиш.
— Е — отвърнах, — нека да не се занимаваме с такива подробности сега, а да оставим проблемът да се реши от само себе си, когато си тръгна.
— Не, сър! — извика той. — Най-горещо ви моля и настоявам да се съгласите.
При това положение се съгласих.
Човечето ми благодари и притътри крака още няколко крачки напред. После наклони глава, скръсти ръцете си като свещеник и извинително помръдна с рамене. Малките, изпитателни очички продължаваха да ме наблюдават и аз зачаках, с един обут чорап и другия все още в ръката ми, като се опитвах да отгатна какво щеше да последва.
Единственото, за което щял да ме помоли, промълви тихо, толкова тихо, че гласът му прозвуча едва доловимо, както на улицата се чува музиката, долитаща от голяма концертна зала, единственото, за което щял да ме помоли, било вместо бакшиш да му дам трийсет и три и една трета процента от бъдещите си печалби на карти по време на уикенда. В случай, че загубя, нищо нямало да му плащам.
Всичко бе изречено толкова тихо, бързо и неочаквано, че аз дори не се изненадах.
— Тук играят ли се много карти, Джелкс?
— Да, сър, изключително.
— А трийсет и три и една трета не е ли малко множко?
— Мисля, че не е, сър.
— Ще ти дам десет процента.
— Не, сър, няма да мога да приема. — Сега той старателно изучаваше ноктите на лявата си ръка и търпеливо мръщеше вежди.
— Тогава, петнайсет, съгласен ли си?
— Трийсет и три и една трета, сър. Това е много разумно предложение. В края на краищата, като се има предвид, че дори не знам що за играч сте, не се обиждайте, но все едно залагам на кон, който не съм видял как тича.
Предполагам ще си помислите, че изобщо не трябваше да започвам пазарлък с иконома, и сигурно ще сте прави. Но понеже съм човек с либерално мислене, винаги правя всичко възможно да се отнасям с внимание към нисшите класи. Освен това, колкото повече го обмислях, толкова повече се убеждавах, че никой истински спортсмен нямаше право да отхвърли подобно предложение.
— Добре, Джелкс. Както желаеш.
— Благодаря ви, сър. — Той бавно тръгна към вратата, като се движеше странешком, като рак; хвана дръжката и отново се поколеба. — Ще си позволя да ви дам един малък съвет, сър… ще ми позволите ли?
— Да?
— Просто нейна светлост има навика да надценява ръката си, когато анонсира.
Е, това вече беше прекалено. Толкова се изненадах, че чак изпуснах чорапа си. В крайна сметка, едно беше да сключиш с иконома невинно спортсменско споразумение за бакшиша, а съвсем друго той да заговорничи с вас как да отмъкнете пари от домакинята. Това трябваше да се прекрати.
— Добре, Джелкс, достатъчно.
— Надявам се, че не съм ви обидил, сър. Само исках да ви кажа, че ще играете срещу нейна светлост. Тя винаги си партнира с майор Хадок.
— Майор Хадок? Искаш да кажеш майор Джак Хадок?
— Да, сър.
Забелязах, че когато говореше за този човек, ноздрите на Джелкс едва забележимо пренебрежително потрепваха. Но още по-лошо беше с лейди Търтън. Кажеше ли „нейна светлост“, той произнасяше думите само с външната страна на устните си, сякаш ги докосваше до лимон, а в гласа му се долавяше тънка, подигравателна нотка.
— Надявам се, сега ще ме извините, сър. Нейна светлост ще бъде долу в седем часа. Майор Хадок и останалите също. — Той се изхлузи от стаята като остави след себе си усещане за нещо влажно и лек дъх на някакъв мехлем.
Малко след седем влязох в гостната и лейди Търтън, красива както винаги, стана да ме посрещне.
— Дори не бях сигурна, че ще дойдете — каза тя с характерния си напевен глас. — Ще ми кажете ли пак името си?
— Опасявам се, да не съм приел думите ви буквално, лейди Търтън. Надявам се, че всичко е наред.
— Защо да не е? — отвърна тя. — В тази къща има четиридесет и седем спални. Това е съпругът ми.
Един дребен човечец излезе иззад гърба й и каза:
— Знаете ли, толкова се радвам, че успяхте да дойдете. — Имаше чудесна топла усмивка и когато пое ръката ми, веднага усетих приятелското му ръкостискане.
— И Кармен Ла Роса — добави лейди Търтън.
Това бе жена с мощно телосложение, която от пръв поглед внушаваше мисли за коне. Тя ми кимна и въпреки че почти й бях протегнал ръката си, тя не я пое и ме принуди да пренасоча движението към носа си.