— Настинал ли се? — каза тя. — Колко жалко. Не харесах мис Кармен Ла Роса.
— А това е Джак Хадок.
Бегло познавах този човек. Беше директор на компании (каквото и да означаваше това) и прочут светски лъв. Бях споменавал името му в някои мои статии, но никога не го бях харесвал, до голяма степен, защото изпитвам дълбоко недоверие към всички, които запазват военните си звания и в цивилния живот — особено майори и полковници. Така, както беше застанал — облечен в елегантен смокинг, с пращящо от здраве лице, черни вежди и едри снежнобели зъби, той изглеждаше почти неприлично красив. Когато се усмихваше, имаше навик да повдига горната си устна и да оголва зъбите си, а сега се усмихваше и ми подаваше космата загоряла десница.
— Надявам се, че ще кажете по някоя добра дума и за нас във вашата рубрика.
— Не е зле да го направи — обади се лейди Търтън, — защото в противен случай, аз ще кажа някои гадости по негов адрес в моя вестник.
Засмях се, но тримата, лейди Търтън, майор Хадок и Кармен Ла Роса, вече се бяха обърнали на другата страна и отново се настаняваха върху канапето. Джелкс ми донесе питие, а Сър Базил деликатно ме отведе в другия край на стаята, където спокойно можехме да си побъбрим. Лейди Търтън обаче постоянно привикваше съпруга си да й донесе нещо — още едно мартини, цигара, пепелник или носна кърпичка. Той понечваше да стане, но верният Джелкс винаги го изпреварваше и й го подаваше.
Очевидно Джелкс обичаше господаря си и дваж по-очевидно, ненавиждаше жена му. Всеки път, когато изпълняваше нейно желание, ноздрите му подигравателно потрепваха, а устните му се свиваха като кокошо дупе.
По време на вечерята нашата домакиня настани от двете си страни приятелчетата си, Хадок и Ла Роса. Вследствие на тази необичайна подредба ние със Сър Базил се озовахме в другия край на масата, където спокойно можехме да продължим приятния си разговор за живопис и скулптура. Разбира се, за мен вече бе повече от ясно, че майорът беше запленен от нейна светлост. И отново, въпреки че ми е неприятно да го кажа, но по всичко личеше, че женището Ла Роса преследваше същата птичка.
Цялата тази простотия като че ли ужасно се нравеше на домакинята. Но пък никак не допадаше на съпруга й. Виждах, че докато разговаряхме, сценката отсреща нито за миг не напускаше мислите му. Много често той дори така се разсейваше, че млъкваше насред изречението, очите му се отправяха към другия край на масата и за миг умолително се спираха върху тази прекрасна чернокоса глава със странно потрепващи ноздри. При това положение, Сър Базил не може да не беше забелязал колко възторжена бе жена му, как ръката й, докато жестикулираше, постоянно докосваше китката на майора, и как другата жена, онази, която имаше нещо общо с конете, не преставаше да повтаря:
— Ната-ли-а! Ната-ли-а! Изслушай и мен, най-после!
— Утре — казах — непременно трябва да ми покажете скулптурите в градината.
— Разбира се — отвърна той, — с най-голямо удоволствие. — После отново погледна жена си, а очите му имаха толкова умолително изражение, че чак сърцето ми се сви. Характерът му обаче бе толкова мек и незлоблив, че дори сега беше ясно, че в душата му не бушува гняв и няма никаква опасност да избухне.
След вечеря веднага бях привикан на масата за карти, където щях да партнирам на Кармен Ла Роса срещу майор Хадок и лейди Търтън. Сър Базил кротко се оттегли на канапето с книга в ръка.
В самата игра нямаше нищо необикновено. Беше рутинна и дори доста скучновата. Джелкс обаче бе истинска напаст. Той през цялата вечер кръжеше около нас, празнеше пепелници, носеше питиета и надзърташе в картите ни. Личеше си, че беше късоглед и аз лично дълбоко се съмнявам, че изобщо виждаше какво става, защото може би не знаете, но тук, в Англия, на икономите въобще не се разрешава да носят очила — както, между другото, и мустаци. Това е златното, ненарушимо правило и доста разумно също, макар че, ако ме питате и аз не знам какво точно се крие зад него. Предполагам, че мустаците биха направили вида им твърде благороднически, а очилата — прекалено американски, а къде оставахме ние, в такъв случай? Каквато и да беше причината, Джелкс ни досаждаше цяла вечер; както и лейди Търтън, която постоянно търсеха по телефона от редакцията на вестниците.
В единайсет часа тя вдигна глава от картите и каза:
— Базил, време е да си лягаш.
— Да, скъпа, права си. — Той затвори книгата, изправи се и постоя около минутка да ни погледа. — Стана ли добра игра? — попита.