Седяхме безмълвно върху бялата пейка и наблюдавахме как мъжката марионетка започна да манипулира с ръце женската глава. Правеше го внимателно, в това нямаше съмнение, бавно и внимателно, като постоянно отстъпваше крачка назад, за да помисли, а няколко пъти дори приклекна да огледа обстановката от друг ъгъл. Всеки път, когато я оставеше сама, жената започваше да гърчи тялото си и начинът, по който го правеше, ми напомняше за куче, на което за пръв път са сложили нашийник.
— Заклещила се е — каза Сър Базил.
Сега мъжът мина от другата страна на фигурата, където беше тялото на жената, протегна ръце и започна да се опитва да направи нещо с врата й. После, сякаш внезапно почувствал безсилието си, той няколко пъти бързо и рязко дръпна врата й. Този път, без съмнение, до нас долетя гласът й в ясната слънчева сутрин, далечен, но пълен с гняв, болка или и с двете.
С ъгълчето на окото си виждах как Сър Базил леко поклаща глава нагоре-надолу.
— И аз се бях заклещил веднъж — каза той. — Напъхах ръката си в буркан с бонбони и не можах да измъкна юмрука си.
Мъжът се бе отдръпнал на няколко метра и стоеше с ръце на кръста и вдигната нагоре глава, гневен и сърдит. По всичко личеше, че от крайно неудобната поза, в която се намираше, жената не спираше да му говори, или по-скоро да му крещи, и въпреки че тялото й бе здраво заклещено и можеше само да се гърчи, краката й бяха свободни и доста активно се движеха и тропаха.
— Счупих буркана с чук и казах на мама, че съм го съборил от рафта по погрешка. — Сега той изглеждаше по-спокоен и изобщо не беше напрегнат, макар че гласът му оставаше странно безизразен. — Предполагам, че трябва да слезем долу и видим с какво можем да помогнем.
— Да, може би трябва да идем.
Той обаче продължаваше да си седи на пейката. Извади цигара, запали я и внимателно прибра изгорялата клечка обратно в кутията.
— Извинявайте — каза. — Искате ли една?
— Благодаря, мисля, че и аз ще запаля. — Той много галантно ми подаде цигара, поднесе ми огънче и отново прибра клечката в кутийката. След това двамата се изправихме и бавно се заспускахме надолу по тревистия склон.
Появихме се на полянката безшумно, през арката, оформена в живия плет и естествено силно ги изненадахме.
— Какво става тук? — попита Сър Базил. Говореше тихо, опасно тихо и съм сигурен, че жена му никога не беше чувала този глас.
— Ами, тя си пъхна главата в онази дупка и сега не може да я извади — отвърна майор Хадок. — Само на майтап, нали разбирате.
— Само на какво?
— Базил! — изкрещя лейди Търтън. — Не се дръж като идиот, а направи нещо! — Вярно, че не беше много подвижна, но все още можеше да говори.
— Очевидно е, че ще се наложи да счупим този дървен кютук — каза майорът. Върху посивелите му мустаци имаше размазано червило, което, точно както един по-силен нюанс можеше да съсипе идеалната картина, така и това червено петънце успяваше някак да го лиши от цялата му мъжественост. Направо изглеждаше комичен.
— Искате да кажете, да счупим този Хенри Мур?
— Драги ми господине, не съществува друг начин да освободим дамата. Един бог знае как успя да си напъха главата, но знам със сигурност, че не може да я извади. Всъщност, ушите й пречат.
— Боже мой! — възкликна Сър Базил. — Колко жалко. Моят прекрасен Хенри Мур!
След тези думи лейди Търтън започна да сипе ужасни хули срещу съпруга си и никой не знае докога щеше да продължи, ако от сенките неочаквано не се беше появил Джелкс. Той безшумно се плъзна странешком по полянката и застана на почетно разстояние от Сър Базил, сякаш очакваше инструкции. Черният му костюм изглеждаше ужасно нелепо на ярката слънчева светлина, и с древното си розово-бяло личице и бели ръчички той приличаше на някакво дребно ракообразно, цял живот живяло в дупка под земята.
— Мога ли да направя нещо, Сър Базил? — Гласът му беше безизразен, но не мога да кажа същото за лицето. Когато поглеждаше към лейди Търтън, в погледа му проблясваха тържествуващи пламъчета.