— Да, Джелкс, можеш. Върни се вкъщи и ми донеси трион или нещо подобно, за да отрежа част от това дърво.
— Да извикам ли някой от мъжете, Сър Базил? Уилям е добър дърводелец.
— Не, ще го направя сам. Само донеси инструментите — и побързай.
Докато те чакаха Джелкс, аз се отдалечих от мястото, защото не исках да слушам повече нещата, които Лейди Търтън говореше на съпруга си. Но се върнах навреме, за да видя повторното появяване на Джелкс, сподирян от другата жена, Кармен Ла Роса. Тя се затича към нашата домакиня и извиси глас:
— Ната-ли-а! Мила моя, Ната-ли-а! Какво си направила със себе си?
— О, я млъквай — сряза я домакинята. — И се разкарай оттука, ако обичаш.
Сър Базил зае позиция близо до главата на съпругата си и зачака Джелкс. Икономът бавно се приближи, с трион в едната ръка и брадва в другата, и се спря на около метър от тях. После протегна двата инструмента пред себе си, за да може господарят му да си избере. Настъпи кратък миг — не повече от две — три секунди — в който всички мълчаха и чакаха. И точно тогава аз случайно гледах към него. Видях как ръката, която държеше брадвата, едва забележимо, само с частичка от сантиметъра, помръдна към Сър Базил. Движението бе толкова незначително, че никой не го забеляза — леко изнасяне на ръката напред, бавно и потайно, едно малко предложение, безмълвно придумване, придружено може би от незабележимо повдигане на веждите.
Не съм сигурен, дали Сър Базил го забеляза, но той се поколеба и отново ръката, която държеше брадвата, помръдна напред — точно както при онзи фокус с картите, където мъжът казва: „Избери си една, която искаш“ и ти винаги изтегляш онази, която той е решил. Сър Базил взе брадвата. Видях го как се пресегна някак унесено, пое я от Джелкс, а после, в мига, в който усети дръжката между дланите си, той сякаш осъзна какво се иска от него и се приготви да действа.
В този миг се почувствах като човек, който вижда как детето изтичва на улицата, по която лети кола, и единственото, което може да направи, е да стисне здраво очи и да чака шума, който ще потвърди, че най-ужасното се е случило. Моментът на изчакването се превръща в един дълъг, светъл период от време с жълти и червени точици, танцуващи върху черен фон и дори ако отвориш очи и установиш, че никой не е бил убит или наранен, това вече няма особено значение, защото поне що се отнася до теб и твоя стомах, вие сте видели всичко.
Тук аз видях всичко, до последната подробност и не отворих очите си до мига, в който чух гласа на Сър Базил, още по-тих от обикновено, как леко се възпротиви на иконома.
— Джелкс — обади се той и аз отворих очи и го видях, че стои абсолютно спокоен и продължава да държи брадвата. Главата на лейди Търтън също си беше там, все още стърчаща от дупката, но лицето й бе придобило някакъв ужасяващо пепелявосив цвят, а устата й постоянно се отваряше и затваряше като издаваше странни хриптящи звуци.
— Виж какво, Джелкс — говореше му Сър Базил. — Къде ти е умът? Това нещо е прекалено опасно. Подай ми триона. — И докато разменяше инструментите, аз за пръв път забелязах, че по бузите му избиха две топли червени петънца, а над тях, около ъгълчетата на очите — леко потрепваха бръчиците на незабележима усмивка.
Простено да е!
Наближава полунощ и разбирам, че ако не започна да описвам тази история сега, никога няма да го направя. Цяла вечер седя и всячески се опитвам да започна, но колкото повече мисля за нея, толкова по-силно ме обземат ужасът, срамът и отчаянието от създалата се ситуация.
Моята идея — а аз вярвам, че тя беше много добра — бе да се опитам, чрез процеса на самопризнанието и анализа, да открия причината, или най-малкото някакво оправдание за моето отвратително поведение към Джанет де Палагия. Най-вече ми се искаше да се обърна към въображаемия състрадателен слушател, нещо като митичния ТИ, загрижен и добронамерен, на когото без срам бих могъл да разкажа и най-малката подробност от този трагичен епизод. Мога единствено да се надявам, че не съм прекалено разстроен, за да започна.
Ако трябва да съм напълно честен към себе си, ще се наложи да призная, че онова, което най-силно ме притеснява, не е толкова чувството за собствената ми вина, нито дори оскърблението, което нанесох на клетата Джанет. То е по-скоро убеждението, че се проявих като грандиозен глупак и че всичките ми приятели — ако все още мога да ги нарека така — всичките тези сърдечни и дружелюбни хора, които толкова често гостуваха в дома ми, сега с положителност ме възприемат единствено като злобно и отмъстително старче. Да, от това страхотно ме боли. И когато ви кажа, че моите приятели бяха целият ми живот — всичко, абсолютно всичко в него — тогава, може би, ще започнете да ме разбирате.