Всъщност, дали наистина? Съмнявам се — освен ако не се отклоня за малко, за да ви разкажа най-общо що за човек съм.
И така… сега като се замисля, стигам до извода, че съм от онзи вид — рядък, забележете, но въпреки всичко, съвсем определен вид — богат, безгрижен, високообразован мъж на средна възраст, обожаван (подбирам думата много внимателно) от многобройните си приятели заради неговия чар, пари, образованост, щедрост, и искрено се надявам, заради него самия. Ще го откриете (този вид) единствено в големите столици — Лондон, Париж, Ню Йорк; в това съм абсолютно сигурен. Парите, които притежава, са спечелени от вече покойния му баща, към чиято памет е склонен да се отнася с презрение. Това не е по негова вина. Просто в природата му има нещо, което го кара тайничко да гледа с превъзходство на хора, които никога не са могли да направят разликата между Шератон и Чипъндейл, или дори между Мане и Моне.
Ето защо, той е най-вече познавач, притежаващ над всичко друго, изящен вкус. Картините в неговата колекция не отстъпват по достойнство на онези в Тейт Гелъри; и, може би, точно защото са толкова красиви и прочути, те създават около него атмосфера на безпокойство, в дома му витае нещо несигурно, тревожно, дори леко заплашително — заплашително поради мисълта, че той притежава възможността и правото, ако му се прииска, да разкъса, накълца или пробие с юмрук някоя неподражаема Таитянска девица, Житна нива в Арл или Портрет на Мадам Сезан. Дори стените, по които висят тези чудеса, излъчват някакво златисто сияние на разкош, дискретна еманация на величие, сред които той живее и се движи, и забавлява приятелите си с едно иронично равнодушие, постигнато не без известни усилия.
Той задължително е ерген, но никога не се оставя да бъде оплетен в мрежите на жените, които го заобикалят и го обичат толкова предано. Съществува минимална вероятност — която може да сте забелязали, а може и да не сте — дълбоко в него има загнездено леко неудовлетворение, недоволство, съжаление. Дори известна анормалност.
Мисля, че няма нужда да продължавам. Бях пределно откровен. Би трябвало вече добре да сте ме опознали, за да отсъдите справедливо — и нима смея да се надявам? — да ми съчувствате, когато чуете цялата история. Може дори да решите, че голяма част от вината за случилото се, не бива да пада върху мен, а върху една дама, наречена Гладис Понсънби. В крайна сметка, нали тя започна всичко. Ако онази вечер преди шест месеца не бях изпратил Гладис Понсънби до дома й и ако тя не ми бе говорила така открито за някои хора и някои неща, този трагичен инцидент никога нямаше да се случи.
Ако не ме лъже паметта, беше декември и аз бях поканен на вечеря у семейство Ашендън, в прекрасната им къща с изглед към южната страна на Риджънтс Парк. Гостите бяха доста, но Гладис Понсънби бе единствената освен мен, която беше дошла сама. Затова, когато стана време да си ходим, аз съвсем естествено й предложих да я изпратя до тях. Тя прие и ние си тръгнахме с моята кола. За зла участ, когато стигнахме пред дома й, тя настоя да се кача и да пийнем по едно „за изпроводяк“, както се изрази. Не исках да ме сметне за задръстен, затова казах на шофьора да ме почака и я последвах в къщата.
Гладис Понсънби е необикновено ниска женица, не повече от метър и трийсет, а може и по-малко — едно от онези дребосъчета, в чието присъствие постоянно изпитвам комичното и някак несигурно усещане, че съм се покачил на стол. Тя е вдовица, няколко години по-млада от мен — може би на петдесет и три или петдесет и четири, и е напълно възможно трийсет години по-рано да е била прелестно дребно създание. Сега обаче лицето й е отпуснато, сбръчкано и абсолютно незабележително. Всички характерни черти, носители на индивидуалността — очите, носът, устата и брадичката са скрити под дебелите гънки на това дребно сбръчкано личице и човек не може да ги забележи. Освен може би устата, която не знам защо, но винаги ми напомня за сьомга.
В дневната, докато ми подаваше коняка, забелязах, че ръката й леко потреперва. Дамата е уморена, казах си, затова не бива да стоя дълго. Двамата седнахме на дивана и известно време обсъждахме вечерята у Ашендънови и останалите гости. Накрая станах да си вървя.