— Седни, Лайънел — каза тя. — Пийни още един коняк.
— Не, наистина, трябва да си ходя.
— Сядай и не се дръж като задръстеняк. Аз лично ще пия още един и най-малкото, което можеш да сториш, е да ми правиш компания.
Наблюдавах я как се приближава до бюфета с леко клатушкане, как държи с две ръце чашата пред себе си, сякаш се готви за жертвоприношение и изведнъж гледката на тази ниска, тантуреста и схваната женица ме наведе на безумната идея, че тя изобщо няма крака над коленете.
— На какво се хилиш, Лайънел? — тя се извърна да ме погледне докато си наливаше коняка и част от него преля извън чашата.
— Нищо, мила моя. Абсолютно нищо.
— Престани тогава и ми кажи какво мислиш за новия ми портрет.
Тя ми посочи голямото платно, закачено над камината, към което се опитвах да не поглеждам откакто бях дошъл. Беше нещо ужасяващо, изрисувано, както много добре знаех, от човека, по когото бе полудял цял Лондон — един изключително посредствен художник, на име Джон Ройдън. Беше портрет в цял ръст на Гладис, Лейди Понсънби, на който, благодарение на някакъв технически трик, тя изглеждаше не само висока, но и доста привлекателна.
— Очарователен — казах.
— Наистина ли мислиш така? Толкова се радвам, че ти харесва!
— Направо е прекрасен.
— Според мен, Джон Ройдън е гений. Ти не мислиш ли, че е гений, Лайънел?
— Е… това може би е малко пресилено.
— Искаш да кажеш, че все още не можем да бъдем сигурни?
— Точно така.
— Чуй сега какво ще ти кажа, Лайънел, и съм убедена, че доста ще те изненадам. Джон Ройдън е толкова търсен, че дори не би допуснал да рисува някого за по-малко от хиляда гвинеи!
— Сериозно?
— О, да! И всички се редят на опашка, буквално се редят на опашка, за да ги нарисува.
— Много интересно.
— Да вземем твоя мистър Сезан, или как му беше името. Бас държа, че той никога не е получавал такива пари докато е бил жив.
— Никога.
— И ти твърдиш, че той е гений?
— Нещо такова… да.
— Значи и Ройдън е гений — заключи тя и отново се настани на дивана. — Парите го доказват.
Известно време седеше и мълчаливо отпиваше от коняка, а аз не можех да не забележа как поради тремора на ръката й, ръбчето на чашата се удряше в долната й устна. Тя знаеше, че я наблюдавам и без да обръща глава, изпитателно ме изгледа с крайчеца на очите си.
— Какво си се замислил?
Ако изобщо съществува въпрос, който не мога да понасям, това е точно този. Буквално ми причинява физическа болка в гърдите и започвам да кашлям.
— О, хайде, Лайънел, за какво мислиш?
Поклатих глава, абсолютно неспособен да отговоря. Тя рязко се извърна и остави чашата върху масичка от лявата си страна. Начинът, по който го направи, не знам защо, но сякаш ми подсказваше, че се е почувствала отблъсната и сега разчиства терена за атака. Последва неловко мълчание и понеже не знаех какво да кажа, направих цял театър, докато пушех пурата си — изучавах старателно пепелта и бавно издухвах дима към тавана. Тя обаче не предприе първата крачка. Нещо в тази жена започваше да не ми харесва, някаква зложелателна замисленост, която ме подтикваше да скоча бързо и да си тръгна. Когато ме погледна отново, мъничките й, плувнали в лой, очички хитро ми се усмихваха, но устичката — тази устичка на сьомга — дори не трепваше.
— Лайънел, мисля да ти кажа една тайна.
— Наистина, Гладис, крайно време е да си тръгвам.
— Не бой се, Лайънел. Няма да се почувстваш неудобно. Изведнъж толкова се изплаши.
— Не ме бива да пазя тайни.
— Мислех си — продължи тя, — че след като толкова много разбираш от картини, това би трябвало да те заинтересува. — Гладис седеше абсолютно неподвижна, с изключение на пръстите й, които постоянно се движеха. Непрекъснато ги плетеше и разплиташе и ми заприличаха на гнездо малки бели змийчета, които се гърчеха в скута й.
— Не искаш ли да чуеш моята тайна, Лайънел?
— Не, не е това, което си мислиш. Просто стана ужасно късно и…
— Това е може би най-добре пазената тайна в Лондон. Женска тайна. Предполагам, че е известна на около… чакай да видим… на около трийсет или четиридесет жени. И нито на един мъж. Освен него, разбира се — Джон Ройдън.
Не исках да я окуражавам, затова продължавах да мълча.
— Но първо ми обещай — обещай, че няма да кажеш на никого!