— Разбира се, че е вярно.
— Искаш да кажеш, че по този начин рисува всичките си клиентки?
— Да. И най-смешното е, че съпрузите нищо не подозират. Единственото, което виждат е един хубав, елегантно облечен портрет на жена си. Разбира се, няма нищо нередно в това да те рисуват гола. Художниците постоянно го правят. Но нашите глупави съпрузи смятат, че трябва да се противопоставят на такова нещо.
— По дяволите, този тип си го бива!
— Аз мисля, че е гений.
— Обзалагам се, че е заимствал идеята от Гоя.
— Глупости, Лайънел.
— Разбира се, че е така. Но слушай, Гладис, искам да ми кажеш нещо. Възможно ли е да си знаела за тази… тази особена техника на Ройдън, преди да отидеш при него?
Когато зададох въпроса си, тя тъкмо си доливаше от коняка. Поколеба се, обърна се да ме изгледа и малка противна усмивчица се появи на устните й.
— Проклет да си, Лайънел — каза ми. — Прекалено умен си. Никога с нищо не мога да те заблудя.
— Значи си знаела?
— Разбира се. Хърмайъни Гърдълстоун ми каза.
— Така си и мислех!
— И все пак няма нищо нередно.
— Нищо — казах. — Абсолютно нищо.
Сега вече всичко ми се изясни. Този Ройдън наистина беше някакъв безсрамник, който с изключителна вещина използваше своите психологически трикове. Той прекрасно знаеше, че в града има твърде много жени, потънали в охолство и безделие, които ставаха по обяд и прекарваха остатъка от деня си, опитвайки се да се отърват от скуката с бридж, канаста и пилеене на пари по магазините, докато станеше време за коктейлите. Единственото, за което копнееха, бе нещо възбуждащо, необикновено и колкото по-скъпо, толкова по-добре. Божичко, та новината за подобно развлечение сигурно се е разпространила сред тях като едра шарка. Съвсем ясно си представях как тази огромна дебелана Хърмайъни Гърдълстоун се надвесва над масата за канаста и им шепне: „Боже мой, направо е за-ше-ме-тяващо… аз лично ви го гарантирам… много по-забавно, отколкото да ходиш на лекар…“
— Нали няма да кажеш на никого, Лайънел? Ти ми обеща.
— Разбира се, че няма. Но сега трябва да си тръгвам, Гладис, наистина трябва.
— Не бъди глупав. Тъкмо започна да ми става приятно. Остани поне докато си допия чашата.
Търпеливо седях на дивана докато тя продължаваше да отпива от бездънната си чаша. Потъналите в лой очички все така неотлъчно, злобничко и лукаво ме наблюдаваха с крайчето си и имах натрапчивото усещане, че в главата й се мъти следващата неприятност или скандал. Имаше нещо змийско в тези очички и в странната извивка на устата й, а във въздуха — макар че, може би само си въобразявах — се долавяше мирис на опасност.
О после неочаквано, толкова неочаквано, че аз направо подскочих, тя каза:
— Лайънел, какво е това, което чувам за теб и Джанет де Палагия?
— О, Гладис, моля те…
— Лайънел, ти се изчервяваш!
— Глупости.
— Само не ми казвай, че заклетият стар ерген най-после си е намерил майстора?
— Гладис, това е абсурдно — заключих и се надигнах да си ходя, но тя сложи ръка върху коляното ми и ме спря.
— Не си ли разбрал досега, Лайънел, че няма никакви тайни?
— Джанет е свястно момиче.
— Чак пък момиче. — Гладис Понсънби замълча и се втренчи в голямата чаша с коняк, която бе обхванала между дланите на двете си ръце. — Разбира се, че съм съгласна с теб, Лайънел, тя е чудесен човек във всяко отношение. Освен — сега тя говореше много бавно, — освен, че говори някои много странни неща… понякога.
— Какви неща?
— Разни работи за някои хора. И за теб.
— Какво казва за мен?
— Абсолютно нищо, Лайънел. Няма да ти е интересно.
— Какво казва за мен?
— Дори не си струва да го повтарям, честна дума. Просто тогава ми се стори доста странно.
— Гладис, какво е казала? — Докато чаках отговора й усещах как цялото ми тяло се облива в пот.
— Добре де, чакай да помисля. Разбира се, тя само се шегуваше, иначе и през ум нямаше да ми мине да ти го кажа, но май наистина спомена, че било малко досадно.
— Кое?
— Ами да излиза с теб на вечеря почти всеки ден — такива работи.
— Казала е, че й е досадно?
— Да. — Гладис Понсънби пресуши чашата на една-единствена голяма глътка и се намести решително. — Ако наистина искаш да знаеш, каза, че й е адски досадно. А после…