Агнешки бут.
Добре, значи, ще вечерят агнешко. Занесе го горе, като го държеше с две ръце за костта. Докато минаваше през всекидневната, видя, че той стои до прозореца с гръб към нея, и се спря.
— За бога — каза той, когато я чу, че идва, но не се обърна. — Не готви за мен. Аз излизам.
Тогава Мери Малоуни просто се приближи зад него и без да се замисли, вдигна големия замразен агнешки бут високо във въздуха и с всичка сила го стовари върху тила му.
Със същия успех би могла да го удари и със стоманен прът.
Отстъпи крачка назад в очакване и най-смешното беше, че той остана прав поне още четири-пет секунди, като леко се олюляваше. После се строполи на килима.
Силата, с която се сгромоляса, шумът, преобърнатата масичка й помогнаха да излезе от шоковото състояние. Дойде на себе си бавно, беше й студено и чудно, известно време остана неподвижна, като примигваше срещу тялото на мъжа си и все още здраво държеше нелепото парче месо в ръцете си.
Добре, каза си, значи, го убих.
Беше невероятно как изведнъж мозъкът й заработи съвсем ясно. Започна да мисли много бързо. Като съпруга на детектив много добре знаеше какво щеше да бъде наказанието. Чудесно. Беше й безразлично. Дори би било известно облекчение. От друга страна обаче, какво щеше да стане с детето? Какви бяха законите за убийци с неродени деца? Дали ги екзекутираха и двамата — и майката, и детето? Или чакаха края на деветия месец? Как постъпваха?
Мери Малоуни не знаеше. И в никакъв случай не беше склонна да рискува.
Отнесе месото в кухнята, сложи го в една тава, включи фурната на силно и го пъхна вътре. После изми ръцете си и изтича горе в спалнята. Седна пред огледалото, пооправи лицето си, начерви устните и страните си. Опита се да се усмихне. Усмивката излезе доста особена. Опита отново.
— Здравей, Сам — каза весело, на висок глас. Гласът й също звучеше странно.
— Дай ми картофи, ако обичаш, Сам. Мисля, че ще взема и една консерва грах.
Това се получи добре. Усмивката и гласът сега бяха по-сполучливи. Изрепетира още няколко пъти. После изтича долу, взе палтото си, отвори задната врата, мина през градината и излезе на улицата.
Нямаше шест часа и лампите в магазина още светеха.
— Здравей, Сам — весело поздрави и се усмихна на човека зад щанда.
— Ха, мисис Малоуни, добър вечер. Как се чувствате?
— Дай ми картофи, ако обичаш, Сам. Да, и мисля, че ще взема и консерва грах.
Мъжът се обърна и посегна да вземе граха от полицата зад гърба си.
— Патрик реши, че е изморен и не иска да вечеряме в ресторант — обясни тя. — И понеже в четвъртък обикновено излизаме, свари ме без никакви зеленчуци у дома.
— Ами тогава, не ви ли трябва и месо, мисис Малоуни?
— Не, месо имам, благодаря. Извадих от фризера чудесен агнешки бут.
— А, добре тогава.
— Не обичам да готвя замразено, Сам, но този път ще рискувам. Мислиш ли, че ще стане добре?
— Лично аз — отвърна продавачът — смятам, че няма никаква разлика. Харесват ли ви тези картофи? От Айдахо са.
— О, да, чудесно. Дай ми от тях.
— Нещо друго? — Продавачът наклони глава на една страна и я загледа усмихнат. — А за десерт? Какво ще му поднесете за десерт.
— Ами… какво ще ми предложиш, Сам?
Човекът се огледа наоколо.
— Какво ще кажете за едно хубаво голямо парче кейк с извара? Знам, че го обича.
— Чудесно — каза тя. — Обожава го.
А когато всичко беше опаковано и сметката платена, тя се усмихна с най-лъчезарната си усмивка и каза:
— Благодаря ти, Сам. Приятна вечер.
— Приятна вечер, мисис Малоуни. И аз ви благодаря.
А сега, мислеше си тя, докато бързаше обратно към къщи, мисис Малоуни просто се връща при мъжа си, а той чака вечерята. Трябва да я приготви добре, да я сготви колкото може по-вкусно, защото клетият човек е изморен, а ако се случи така, че когато влезе в къщата, намери нещо необикновено, трагично или ужасно, това естествено ще бъде удар за нея и тя ще обезумее от уплаха и скръб. Не че очаква да намери нещо. Тя просто се прибира вкъщи със зеленчуците. Мисис Патрик Малоуни, която се прибира със зеленчуците в четвъртък вечер, за да сготви на съпруга си.