Докато минавам покрай нея, тя ме поглежда право в очите и аз я познавам. Беше заедно с мен в Червения център, една от любимките на Леля Лидия. Никога не съм я харесвала. Името, предишното ѝ име, е Джанин.
Джанин ме поглежда, после в ъгълчетата на очите ѝ се появява сянката на самодоволна усмивка. Свежда очи към моя плосък корем под роклята и крилцата скриват лицето ѝ. Виждам само малка част от челото ѝ и розовия връх на носа ѝ.
След това отиваме във „Всяка плът“14, чийто знак е голяма свинска пържола, изработена от дърво и провесена на две вериги. Опашката тук не е много дълга: месото е скъпо, дори Командирите не го ядат всеки ден. Гленова купува пържола обаче, при това за втори път тази седмица. Ще разкажа на Мартите — те обичат да слушат за такива неща. Живо се интересуват какво става в другите домакинства, подобни незначителни клюки за тях са повод за гордост или за недоволство.
Аз купувам пилешко, увито в месарска хартия и овързано с връв. Вече почти нищо не е пластмасово. Помня онези нескончаеми бели найлонови торбички в супермаркета — никак не ми се искаше да ги хвърлям, затова ги пъхах под мивката, докато не се натрупваха толкова много, че отворех ли вратата на шкафчето, те се изсипваха навън. Люк все се оплакваше. От време на време изгребваше всички торбички и ги изхвърляше.
Някой ден ще си надене торбичка на главата, казваше. Знаеш как си играят децата. Никога не би направила подобно нещо, отговарях. Голямо момиче е. (Или пък умно момиче, или голяма щастливка.) По тялото ми обаче пропълзяваше ледена тръпка, а после ме обземаше вина за проявеното нехайство. Вярно беше — твърде много неща приемах за даденост, оставях се в ръцете на съдбата по онова време. Ще ги държа някъде на по-високо, отговарях. Изобщо не ги събирай, настояваше Люк. Така и не ги използваме. За отпадъците, предлагах, а той…
Не тук и сега. Не пред хората. Обръщам се, мярвам силуета си в дебелото стъкло на витрината. Значи вече сме излезли на улицата.
Към нас приближава група хора. Туристи, изглежда, от Япония, вероятно търговска делегация, която ще обикаля историческите забележителности или просто ще попива местен колорит. Хората са дребнички и спретнати, всеки носи своя си фотоапарат, своя си усмивка. Озъртат се ококорени, навели глава настрани като червеношийки, дори бодростта им ми се струва агресивна и не мога да откъсна очи от нея.
Отдавна не съм виждала жени с толкова къси поли. Стигат само до коляното и отдолу се виждат краката им, почти голи с тънките чорапи, безсрамни с обувките си на високи токчета и каишки, закрепени за стъпалата им като изтънчени уреди за изтезание. Жените се олюляват на острите си обувки като на кокили, губят равновесие, гърбът им се извива от кръста, задниците им щръкват. Гологлави са, косата им също е на показ с цялата си чернота и сексуалност. Червило очертава влажните отвори на устите им като драскулките по стените на тоалетните от едно време.
Спирам на място. Гленова спира до мен, не може да откъсне поглед от тези жени. Омагьосани сме, но и отвратени. Изглеждат разсъблечени. Колко бързо сме променили отношението си към тези неща.
После си казвам: и аз преди се обличах така. Това беше свободата. Европеизирани, така ни определяха.
Японските туристи се приближават към нас, бъбрейки, а ние твърде късно извръщаме глава: видели са лицата ни.
Има преводач с обичайния син костюм, червена вратовръзка на фигури и игла с форма на крилато око. Пристъпва пред групата, застава пред нас, препречва пътя ни. Туристите се скупчват зад него, един вдига камерата си.
— Извинете — обръща се преводачът учтиво и към двете ни. — Питат дали може да ви снимат.
Свеждам поглед към тротоара и поклащам глава отрицателно. Туристите трябва да виждат само белите крилца и нищожна част от лицето — брадичката и устата ми. Не очите. Знам, че не бива да поглеждам преводача в лицето. Повечето преводачи са Очи, поне така се говори.
Знам също и че не трябва да се съгласявам за снимката. Скромността означава да си невидим, така ни обясняваше Леля Лидия. Не го забравяйте. Да те видят… да те видят — и тук гласът ѝ потрепваше, — е все едно да проникнат във вас. А вие, момичета, трябва да сте непроницаеми. Наричаше ни „момичета“.
До мен Гленова също е притихнала. Пъхнала е ръцете си с червени ръкавици в широките ръкави, за да ги скрие.
14
„И погледна Господ Бог на земята, и ето, тя беше разтляна: понеже всяка плът се бе отклонила от своя път на земята. И рече (Господ) Бог на Ноя: краят на всяка плът дойде пред лицето Ми, защото земята се напълни със злодейства от тях; и ето, Аз ще ги изтребя от земята.“ (Бит. 6:12-13) Вж. също Бит. 7:15-16, 21; Ис. 40:5-6; Иер. 45:5; Иез. 21:4-5 и др. — Б.пр.