— Да — рискувам.
Тя не отговаря, но с периферното си зрение долавям как нещо бяло се стрелва към мен, като че ли бързо ме е погледнала.
След малко се обръщаме и поемаме дългия път обратно, крачим в еднакъв ритъм, както е позволено, за да изглеждаме в пълен унисон.
Решавам, че трябва да почакам, преди да предприема нещо. Твърде рано е да я притискам, да опипвам почвата. Редно е да почакам една седмица, две седмици, а може би и повече, да я наблюдавам внимателно, да се вслушвам в интонацията ѝ, в изпуснатите думи, както Гленова слушаше мен. Сега, когато Гленова я няма, отново съм бдителна, леността ме е напуснала, тялото ми вече не търси само наслади, а усеща опасност. Не бива да прибързвам, да поемам ненужни рискове. Но трябва да разбера. Сдържам се до последния пропускателен пункт, но там вече не мога да се контролирам.
— Не познавах Гленова много добре — казвам. — Имам предвид предишната Гленова.
— Така ли? — отговаря.
Фактът, че изобщо казва нещо, колкото и да е предпазливо, ме насърчава.
— Познавам я само от май — казвам. Усещам как кожата ми се затопля, как сърцето ми ускорява. Опасно е. Първо, защото е лъжа. Пък и как да стигна до следващата жизненоважна дума? — Някъде към първи май, струва ми се. Мейдей, така го наричаха преди.
— Нима? — пита нехайно, безразлично, заплашително. — Не помня тази дума. Учудена съм, че ти я помниш. По-добре се постарай… — прави пауза, — … да прочистиш съзнанието си от такива неща. — Отново пауза. — От отгласи.
Усещам как мраз прониква под кожата ми като вода. Всъщност тя ме предупреждава.
Не е една от нас. Обаче знае.
Изминавам последните пресечки ужасена. Поредната ми глупост. Дори повече от глупост. Преди не ме притесняваше, но сега разбирам: ако Гленова е заловена, тя може да проговори и за мен наред с други неща. Тя ще проговори. Няма да има друг изход.
Но аз не съм направила нищо, внушавам си, всъщност не съм. Просто знаех. Просто не казах на никого.
Те знаят къде е детето ми. Ами ако я доведат, ако заплашат да ѝ направят нещо лошо? Или действително го направят? Непоносима ми е мисълта какво може да ѝ сторят. Или на Люк, ако са го заловили. Или на майка ми, или на Мойра, на почти всички. Мили Боже, не ме принуждавай да избирам. Няма да го издържа, Мойра беше права за мен. Ще кажа каквото поискат от мен, ще обвиня всеки. Така е, първият писък и дори стенание, и ще стана на желе, ще си призная каквото и да било престъпление и ще увисна на кука от Стената. Наведи глава, повтарях си, и просто издръж. Няма полза.
Така си повтарям по пътя за вкъщи.
На ъгъла се обръщаме една към друга, както обикновено.
— Под Неговите очи — казва новата, заплашителна Гленова.
— Под Неговите очи — отговарям и се старая да звуча ревностно вярваща. Като че ли има някаква полза от подобна комедия, като сме стигнали дотук.
И после тя прави нещо странно. Привежда се напред, така че коравите бели наочници на шапките ни почти се допират, виждам отблизо светлите ѝ сивкави очи, тънката мрежа от бръчици по бузите ѝ, и ми прошепва много бързо с глас като прошумоляването на сухи листа: — Обесила се е. След Избавлението. Видя, че фургонът идва за нея. Така било по-добре.
После се отдалечава от мен надолу по улицата.
Четиридесет и пета глава
За миг застивам, останала без въздух, като че ли някой ме е ритнал.
Значи е мъртва и аз съм в безопасност. Направила го, преди да дойдат. Изпитвам огромно облекчение. Признателна съм ѝ. Тя е умряла, за да живея аз. По-късно ще скърбя.
Освен ако тази жена не ме лъже. Винаги има такава вероятност.
Вдишам дълбоко, издишам, набавям си кислород. Пространството пред мен почернява, после се прояснява. Разбирам защо.
Завивам, отварям портата и за миг задържам ръка върху нея да се успокоя, влизам. Ник е там, мие колата и си подсвирква. Изглежда, се е отнесъл много далеч.
Мили Боже, мисля си, ще направя каквото поискаш. Сега, след като ме избави от опасността, ще се залича, ако това искаш, истински ще се изпразня, ще се превърна в съсъд. Ще се откажа от Ник, ще забравя за другите, ще престана да се оплаквам. Ще приема съдбата си. Ще се пожертвам. Ще се разкая. Ще се отрека. Ще се откажа.
Знам, че не е правилно, но въпреки това си го мисля. Всичко, на което са ни учили в Червения център, всичко, на което съм се съпротивлявала, нахлува в съзнанието ми. Не искам болка. Не искам да танцувам със стъпалата във въздуха, а главата ми да бъде безлик правоъгълник от бял плат. Не искам да съм кукла, увесена на Стената, не искам да съм безкрил ангел. Искам да продължа да живея, под каквато и да е форма. Доброволно се отказвам от тялото си в полза на другите. Те могат да правят каквото искат с мен. Примирила съм се.