За пръв път усещам истинската им сила.
Минавам покрай цветните лехи, покрай върбата, устремила съм се към задната врата. Ще вляза и ще бъда в безопасност. Ще падна на колене, в стаята си, признателно ще изпълня дробовете си със застоялия въздух, с дъх на полир за мебели.
Серина Джой се е показала на главния вход, стои на стълбите. Вика ме. Какво иска? Да не би да ме вика в дневната да ѝ помогна със сивата вълна? Няма да мога да държа ръцете си неподвижно и тя ще надуши нещо. При все това се приближавам към нея, защото нямам друг избор.
Надвиснала е над мен от най-горното стъпало. Очите ѝ горят, нажежено сини на бялата набръчкана кожа. Отмествам поглед от лицето ѝ към земята, към стъпалата ѝ, към върха на бастуна.
— Имах ти доверие — казва тя. — Опитах се да ти помогна.
Все още не вдигам очи към нея. Изпълва ме вина — разкрита съм, но за какво? За кой от греховете си съм обвинена? Единственият начин да открия е да си мълча. Грешка ще е сега да започна да се извинявам за едно или за друго. Мога да издам нещо, за което тя дори не подозира.
— Е? — пита ме. — Нищо ли няма да кажеш?
Вдигам поглед към нея.
— За кое? — успявам да отроня. И веднага прозвучава безочливо.
— Виж — изважда тя свободната си ръка зад гърба. Държи своята наметка, зимната. — Имаше червило — пояснява. — Каква вулгарност, така му казах. — Пуска наметката, но държи още нещо в костеливата си ръка. Хвърля и него. Пурпурните пайети падат, плъзват се по стъпалата като змийска кожа, проблясват на слънцето. — Зад гърба ми — казва тя. — Можеше да ми оставиш поне нещичко. Да не би в крайна сметка да го обичаш? — Вдига бастуна. Решавам, че ще ме удари, но не го прави. — Прибери това отвратително нещо и си върви в стаята. И ти си като другата. Уличница. Ще свършиш по същия начин.
Навеждам се, вземам дрехата. Зад гърба ми Ник е престанал да си свирука.
Иска ми се да се обърна, да хукна към него, да го прегърна. Би било глупаво. Той с нищо не може да ми помогне. И той ще затъне.
Влизам през задната врата в кухнята, оставям кошницата, качвам се горе. Послушна и спокойна.
XV
Нощ
Четиридесет и шеста глава
Седя в стаята си, на прозореца, чакам. В скута си имам шепа смачкани звезди.
Това може да се окаже последният път, когато ще трябва да чакам. Обаче не искам да знам какво чакам. Какво чакаш?, питаха преди. Което означаваше: побързай. Не очакваха отговор. За какво чакаш е различен въпрос, но аз и за него нямам отговор.
Но не е точно чакане. По-скоро е драматично прекъсване. Но без драматизма. Най-сетне времето съществува.
В немилост съм, обратното на милост. Би трябвало да се чувствам по-зле.
Но се чувствам спокойна, умиротворена, обзета от безразличие. Не позволявай на копелетата да те смажат. Повтарям си го, но за мен не означава нищо. Все едно казвам: не позволявай да има въздух; просто: не позволявай.
Сигурно може да се каже така.
В градината няма никого.
Дали ще вали?
Светлината навън побледнява. Вече е червеникава. Скоро ще се стъмни. Дори вече е по-тъмно. Доста бързо.
Мога да направя няколко неща. Мога да подпаля къщата например. Мога да си направя вързоп от дрехите и от чаршафите и да драсна единствената си скрита клечка. Ако не се разпали, това ще бъде краят. Но ако се разпали, поне нещо ще се случи, някакъв сигнал, който ще отбележи съществуването ми. Няколко пламъка, които лесно се гасят. А междувременно ще се образуват облаци пушек и аз ще умра от задушаване.
Мога да накъсам чаршафите на ленти, да ги усуча на нещо като въже, да вържа единия му край за крака на леглото си и да се опитам да строша прозореца. Който е противоударен.
Мога да отида при Командира, да се свлека на пода с чорлава коса, дето има една дума, да обхвана коленете му, да си призная, да се разплача, да го умолявам. Бих могла да кажа: Nolite te bastardes carborundorum. Не е молитва. Представям си черните му обувки, черни и лъснати до блясък, непроницаеми, непоклатими. Или пък да пъхна шията си в примката от чаршафа, да се завържа за дрешника, да отпусна силно тежестта си силно напред и да се задуша.
Мога да се скрия зад вратата и да я почакам да дойде, да закуцука по коридора, да ми донесе вестта за съответната присъда, наказание, изкупление, да ѝ се нахвърля, да я поваля, да я изритам силно и право в главата. Да отърва от нещастието и нея, и себе си.
Ще ми спести време.
Мога да поема отривисто надолу по стълбите, да изляза от входната врата, да тръгна по улицата и да си придам вид на човек, който знае къде отива, пък да видим докъде ще стигна. Червеното много се набива на очи.