Преводачът отново се обръща към групата и заговаря в стакато. Знам какво им казва, известна ми е рецитацията. Обяснява им, че тукашните жени имат различни традиции, че приемат като насилие да бъдат наблюдавани през обектива на камерата.
Свеждам очи към тротоара, запленена от краката на жените. Едната е обута с отворени сандали, а ноктите на краката ѝ са лакирани в розово. Помня уханието на лака за нокти, как се набръчкваше, ако избързаш с втория пласт, сатенения допир на прозрачния чорапогащник до кожата, усещането как лакираните нокти се плъзваха напред в обувката от тежестта на цялото тяло. Жената с лакираните нокти пристъпва от крак на крак. Усещам обувките ѝ на своите крака. Мирисът на лак за нокти разбужда копнежа ми.
— Извинете — отново се опитва да привлече вниманието ни преводачът. Кимам, за да му покажа, че сме го чули. — Той пита дали сте щастливи — продължава преводачът.
Представям си любопитството им. Щастливи ли са? Как е възможно да са щастливи? Усещам блестящите им черни очи върху нас, как се попривеждат напред, за да чуят отговорите ни, особено жените, но и мъжете: ние сме тайна, забранена и вълнуваща за тях.
Гленова не продумва. Мълчание. Понякога обаче мълчанието е не по-малко опасно.
— Да, много сме щастливи — промърморвам. Трябва да кажа нещо. А какво друго?
Шеста глава
Една пресечка след „Всяка плът“ Гленова спира, сякаш се колебае накъде да поеме. Имаме избор. Можем да продължим право напред или да заобиколим. Вече знаем накъде ще поемем, защото винаги минаваме оттам.
— Ще ми се да се отбия в църквата — казва Гленова уж набожно.
— Добре — отговарям, макар да знам не по-зле от нея какво цели.
Крачим спокойно. Слънцето се е скрило, по небето има пухкави облачета, които приличат на безглави овце. Нашите крилца, нашите наочници, ни пречат да погледнем нагоре, пречат ни да обхванем с очи цялата гледка, небето, каквото и да било. Но все пак можем да го правим, малко по малко, с бързо движение на главата напред, нагоре-надолу, настрани и обратно. Научили сме се да виждаме света на отделни издихания.
Отдясно, стига да можеше да се минава, има улица, която води до реката. Има и къщичка, където навремето държаха гребните лодки, и няколко моста, дървета, зелени брегове, където можеш да седнеш да съзерцаваш водата и младите мъже с голи ръце, с весла, които излитаха към слънцето, докато гребците се състезаваха за победа. На път към реката са старите общежития, които сега използват за нещо друго, с техните приказни кулички, боядисани в бяло, златисто и синьо. Замислим ли се за миналото, си припомняме хубавите неща. Иска ни се да вярваме, че всичко е било красиво.
В същата посока се намира и футболният стадион, където провеждат Мъжките Избавления. И футболните мачове. Тях още ги има.
Вече не ходя на реката, нито минавам по мостовете. Нито слизам в метрото, макар че точно тук има спирка. Не ни пускат да се качваме, сега там има Пазители, а ние нямаме официална причина да слезем по тези стълби, да се качим на влакче под реката в големия град. За какво ни е притрябвало да отиваме от тук там? Сигурно сме намислили нещо, а те го знаят.
Църквицата беше малка, една от първите, построени тук преди стотици години. Вече се използваше само като музей. Вътре имаше изображения на жени с дълги тъмни одежди, със скрити под бели шапки глави, и мъже без усмивки, с изпънат гръб и облечени с тъмни дрехи. Нашите предци. Входът е свободен.
Ние не влизаме обаче, а заставаме на пътеката и поглеждаме към църквата. Старите надгробни камъни още са си тук, поизронени, понащърбени, с черепи и кръстосани кости, memento mori15, с ангели с пухкави лица, с крилати пясъчни часовници, които да ни напомнят, че сме смъртни, а в по-късни времена — със скръбни урни и плачещи върби.
Не са посегнали нито на църквата, нито на надгробните камъни. Намират за оскърбителна само по-новата история.
Гленова е свела глава, сякаш се моли. Всеки път го прави. Може би, казвам си, е изгубила някого, конкретен свой близък, мъж, дете. Но не го вярвам докрай. За мен тя е жена, чиито постъпки до една са показни, чиято непринуденост е принудителна. Според мен постъпва така, за да изглежда благочестива. Решена е да извлече най-голяма изгода.
Но сигурно и аз изглеждам същата в нейните очи. И как иначе?
Обръщаме се с гръб към църквата и ето го онова, което всъщност сме дошли да видим — Стената.
И тя е на стотици години или поне на повече от сто. И тя като тротоарите е от червени тухли и сигурно навремето е била най-обикновена, но красива. Сега на портите има часови, а над тях на грозни метални пилони са качени прожектори, в основата има бодлива тел, а в бетона отгоре са посипани натрошени стъкла.
15
Букв. „помни смъртта“ или „помни, че си смъртен“ (лат.). Израз, който през Средновековието монасите използват като поздрав. — Б.пр.