Никой не минава през тези порти по собствена воля. Предпазните мерки са за онези, които се опитват да излязат, макар да е почти невъзможно да се добереш до Стената отвътре, преодолявайки електронната сигнализация.
До главната порта висят още шест тела — обесени, с вързани пред тялото ръце, с глави в бели торби, наклонени настрани към рамото. Явно по-рано сутринта е имало Мъжко Избавление. Не съм чула камбаните. Сигурно съм привикнала.
Двете спираме заедно като по даден сигнал, стоим и гледаме телата. Не правим нищо нередно. Очаква се да гледаме: точно затова са тук, затова висят на Стената. Понякога ги държат с дни, до новата порция трупове, за да ги видят колкото може повече хора.
Висят от куки, монтирани в тухлите на стената тъкмо с тази цел. Не всички куки са заети. Куките приличат на инструменти за безръки хора. Или на стоманени въпросителни, обърнати настрани и наопаки.
Най-зловещи са торбите на главите, по-лоши от самите лица. Заради тях хората приличат на кукли, чиито лица още не са изрисувани, на плашила и в известен смисъл са точно това, защото предназначението им е да плашат. Или сякаш главите им са торби, пълни с някакъв еднороден материал, например брашно или тесто. Главите очевидно са тежки, инертни, затова инерцията ги привлича надолу, в тях вече няма живот, който да ги държи изправени. Главите са нули.
Но ако се вглеждаш дълго-дълго, както правим ние, ще забележиш контура на чертите под белия плат — като сивкава сянка. Главите са на снежни човеци с въглени за очи и опадали морковени носове. Главите се топят.
Само че по торбата има кръв, просмукала се през белия плат на мястото на устата. Получава се втора уста, малка и червена, като устите, които децата в детската градина рисуват с дебели четки. Детската представа за усмивка. Тъкмо тази кървава усмивка накрая приковава вниманието. Все пак не са снежни човеци.
Мъжете са облечени с бели престилки, каквито носят лекарите или учените. Лекарите и учените не са единствени, има и други, но сигурно са ги докарали днес сутринта. На шията на всеки виси табелка с причината за екзекуцията: рисунка на човешки зародиш. Значи са били лекари от миналото, когато тези неща бяха законни. Навремето ги наричаха творци на Ангели. Или пък това беше нещо друго? Намерили са ги чрез болничните архиви или — още по-вероятно, тъй като повечето болници унищожиха архивите си, след като стана ясно какво се случва — чрез доносници: може би някоя бивша медицинска сестра, по-точно две, защото показанията на една жена вече не са достатъчни, или на друг лекар, който се надява да си спаси кожата, или на друг обвиняем, решен да отмъсти на свой враг или просто нацелил някого напосоки в отчаян опит да се спаси. Макар че невинаги помилват информаторите.
Предупредили са ни, че тези мъже са като военнопрестъпници. Фактът, че деянията им навремето са били законни, не е извинение — престъпленията им си остават престъпления и със задна дата. Извършили са чудовищни неща и трябва да послужат за назидание на другите. Макар че няма почти никаква нужда от това. В наше време никоя жена със здрав разум не би опитала да предотврати раждане, ако има късмета да зачене.
От нас се очаква да изпитваме омраза и презрение към тези трупове. Но аз не чувствам това. Провесените на Стената тела са пътешественици във времето, анахронизми. Пришълци от миналото.
Изпитвам към тях пустота. Изпитвам нещо, което не би трябвало да изпитвам. Отчасти облекчение, защото нито един от тези мъже не е Люк. Той не беше лекар. Не е.
Вторачвам се в червената усмивка. Същото червено като лалетата в градината на Серина Джой близо до стеблото, където цветовете започват да живват. Червеното е същото, но няма връзка. Лалетата не са кървави, червените усмивки не са цветя, не се обясняват едно друго. Лалето не е причина да не вярваш в обесения, нито обратното. Всяко нещо е валидно и наистина съществува. Принудена съм да си проправям път през поле от такива действителни обекти, всеки ден и всякак. Много се старая да правя тези разграничения. Длъжна съм да ги правя. Нуждая се от яснота в съзнанието.
Усещам, че жената до мен трепери. Плаче ли? Какво ще ѝ донесе това? Не мога да си позволя да узная. Забелязвам, че здраво съм стиснала ръце, че съм се вкопчила в дръжката на кошницата. С нищо няма да се издам.
Обичайно е онова, с което сте свикнали, казваше Леля Лидия. Сега това може да не ви изглежда обичайно, но след време ще се промени, след време ще стане обичайно.