III
Нощ
Седма глава
Нощта е моя, моето собствено време, мога да правя каквото си поискам, стига да е тихо. Стига да лежа неподвижно. Разликата между това да лежиш и да лъжеш. Лежането винаги е пасивно. Дори мъжете преди казваха: „Само да ми се излегне отдолу!“. Макар че понякога казваха също: „Само да си легна с нея!“. Чисти догадки. Всъщност не знам как говореха мъжете преди. Разполагам само с техните думи.
Лежа в стаята, под гипсовото око на тавана, зад белите завеси, между чаршафите, акуратна като тях, и излизам от своето време. В безвремието. Но времето си е тук и аз съм вътре в него.
Само че през нощта го напускам. Къде да отида?
На някое хубаво място.
Мойра е приседнала на леглото ми с кръстосани крака, вдигнала е глезен върху коляното си, облечена е с морав гащеризон, носи единствена висулка на ухото, ексцентрични златисти нокти, стиска цигара между късите си пръсти с пожълтели връхчета. Айде да излезем на бира.
Сипеш пепел в леглото ми, отбелязвам.
Ако си го оправяше, нямаше да имаш този проблем, контрира Мойра.
След половин час, отговарям. Трябва да предам курсовата си работа на следващия ден. Психология, английски, икономика. Такива неща учехме навремето. На пода на стаята има книги, отворени и обърнати, тук-там, разхвърляни.
Не, веднага, настоява Мойра. Няма нужда да си цапотиш лицето, това е само за мен. По какво е курсовата? Аз тъкмо завърших моята за изнасилванията от познати.
Брей, много си актуална, отбелязвам. И въпреки това ще ме замъкнеш в бара!
Ха-ха. Хайде, вземай си палтото.
Сама го взе и ми го подхвърли. Ще ми заемеш петарка, нали?
Или в някой парк с майка ми. На колко години бях? Беше студено, дъхът ни се разлиташе пред нас, дървета без листа, сиво небе, две безутешни патици в езерото, безутешни. Трошици хляб под пръстите ми, в джоба ми. Точно така: тя каза, че отиваме да храним патиците.
Само че някакви жени горяха книги, всъщност затова искаше мама да отидем. За да се срещне с приятелките си, излъга ме, а събота беше моят ден. Нацупено се обърнах на другата страна, към патиците, но огънят неудържимо ме привличаше.
Сред жените имаше и неколцина мъже, а книгите се оказаха списания. Сигурно ги бяха залели с бензин, защото пламъците се издигаха нависоко, а после започнаха да хвърлят в тях и списанията — изсипваха ги от кашони, прекалено много наведнъж. Някои от хората напяваха, събраха се и зрители.
Израженията им бяха щастливи, почти в екстаз. Огънят има такова въздействие. Дори лицето на майка ми, обикновено пребледняло и слабичко, изглеждаше румено и весело като коледна картичка. Имаше и друга жена — едра, със саждена следа на бузата и оранжева плетена шапка, помня я.
Искаш ли да хвърлиш и ти, миличка?, попита ме тя. На колко години съм била?
Отърваваме се от боклука, засмя се тя. Може ли?, попита тя мама.
Ако иска, отговори майка ми. Имаше навика да говори за мен пред други хора, все едно не чувам.
Непознатата ми подаде едно списание. Имаше снимка на красива жена без дрехи, която висеше от тавана с овързани с вериги ръце. Взрях се заинтригувана. Снимката не ме уплаши. Помислих си, че жената се люлее като Тарзан по лианите — гледала бях по телевизията.
Не позволявайте да види снимката, предупреди майка ми. Ето, хвърли го бързо, нареди ми тя.
Хвърлих списанието в пламъците. То се разлисти в огнения вихър, отделиха се едри хартиени снежинки, разхвърчаха се във въздуха, все още пламтящи, части от женски тела, които се превръщаха в черна пепел във въздуха, пред очите ми.
Но какво се случва после, но какво се случва после?
Съзнавам, че ми се губи време.
Сигурно е имало игли, хапчета, нещо такова. Не е възможно да изгубиш толкова много време без чужда помощ. Преживяхте шок, така ми казаха.
Излязох от бученето и объркването като от кипящ прибой. Помня, че се чувствах относително спокойна. Помня, че крещях, но само го чувствах така, може да е било само шепот. Къде е тя? Какво сте направили с нея?
Нямаше нито ден, нито нощ — само блещукане. Скоро отново се появиха столове и легло, а после и прозорец.
Тя е в добри ръце, отговориха. При подходящите хора. Ти си непригодна, но искаш най-доброто за нея, нали?
Показаха ми нейна снимка — стоеше на някаква морава, а лицето ѝ беше затворен овал. Косата ѝ беше изопната и прихваната на тила. Непозната жена я държеше за ръчичката. Стигаше до лакътя на жената.
Убили сте я, казах. Изглеждаше като ангелче — сериозна, дребничка, въздушна.
Беше облечена с рокля, която виждах за пръв път — бяла и дълга до земята.
Иска ми се да повярвам, че аз разказвам тази история. Имам нужда да го повярвам. Трябва да го вярвам. Който вярва, че такива истории са само истории, има по-добри шансове.