Ако разказвам история, краят е в моя власт. Историята ще има край, а след него ще дойде ред на истинския живот. Ще продължа оттам, където спрях.
Не разказвам тази история.
Тя се развива в мислите ми, в хода на моя живот.
Разказвам, не пиша, защото нямам с какво да пиша, писането е забранено. Но ако историята съществува, дори да е само в моята глава, трябва да я разказвам на някого. Никой не разказва нещо сам на себе си. Винаги има още някой.
Дори когато няма.
Историята е като писмо. „Здравейте, вие там“, ще кажа. Просто така, без име. Поставиш ли име, обвързваш се с действителния свят, а той е по-рискован, по-опасен: кой знае какви са шансовете ти да оцелееш там? Ще повтарям „вие, вие“ като в стара любовна песен. Може да имаш предвид не само един човек.
А хиляди.
Не ме застрашава непосредствена опасност, това ще ви кажа.
Ще се престоря, че ме чувате.
Само дето не върши работа, защото знам, че не ме чувате.
IV
Чакалня
Осма глава
Хубавото време се задържа. Почти като през юни е, когато вадехме летните си рокли и сандалите и отивахме да си купим сладолед във фунийка. На Стената има три нови трупа. Единият е свещеник, все още с черното си расо. Принудили са го да го облече за процеса, макар че свещениците престанаха да носят расо още преди години, когато започнаха първите сектантски войни. В расо се набиваха на очи. На шията на другите две тела са увесени пурпурни табелки: „Полова измама“. Телата им още са с униформата на Пазителите. Сигурно са ги заловили заедно, но къде? В казармата, под душа? Трудно е да се каже. Снежният човек с червената усмивка е изчезнал.
— Време е да се връщаме — казвам на Гленова. Все аз напомням за тези неща. Понякога имам усещането, че ако не го кажа, тя може завинаги да си остане тук. Скърби или злорадства обаче? Още не мога да определя.
Тя се обръща безмълвно, сякаш е на гласово управление, сякаш се движи върху смазани колелца, сякаш е в музикална кутия. Вбесява ме тази нейна грациозност. Вбесява ме покорната глава, сведена като при бурен вятър. А изобщо не духа.
Тръгваме си от Стената, връщаме се по същия път под топлото слънце.
— Прекрасен майски ден — отбелязва Гленова. По-скоро усещам, отколкото виждам как главата ѝ се обръща към мен в очакване на отговор.
— Да — отвръщам и добавям със закъснение: — Хвала!
Навремето, много отдавна, „Мейдей“16 беше сигнал за помощ, по време на една от войните, за които учехме в гимназията. Все ги бърках, но ако внимаваш, ще ги различаваш по самолетите. Всъщност Люк ми обясни за този сигнал за бедствие. „Мейдей“ за пилотите, чийто самолет е улучен, и за корабите — нали и за корабите? — в открито море. Или пък за корабите беше SOS. Иска ми се да можех да проверя някъде. В една от онези войни имаше и нещо от Бетовен17, в началото на победата.
— Знаеш ли откъде идва? — попита ме Люк. — Мейдей?
— Не — отговорих. — Странен избор за сигнал, нали?
Вестници и кафе в неделя сутрин, преди да се роди тя. Тогава още имаше вестници. Четяхме ги в леглото.
— На френски — каза той. — От M’aidez.
Помогнете.
Към нас се движи малко шествие, погребение: три жени с черно прозрачно було на шапката. Опечалените са една Иконосъпруга и две други, също Иконосъпруги, сигурно нейни приятелки. Раираните им рокли изглеждат износени, лицата им също са износени. Някой ден, когато положението се подобри, казва Леля Лидия, няма да се налага никой да бъде Иконосъпруга.
Първата е опечалената, майката — носи малък черен буркан. По размера на съда можеш да познаеш колко голям е бил плодът, когато е пропаднал вътре в нея, когато се е изсипал и е загинал. На два-три месеца, твърде рано, за да се знае дали е Нерожба. По-големите зародиши и онези, които умират при раждане, имат ковчежета.
Спираме в знак на уважение, докато преминат. Дали Гленова чувства същото като мен — остра болка като пронизване в корема. Притискаме сърцата си с ръка, за да покажем на непознатите жени, че им съчувстваме за загубата. Първата ни поглежда начумерено изпод воала си. Една от другите се обръща настрани и плюе на тротоара. Иконосъпругите не ни харесват.
Минаваме покрай магазините и отново стигаме до бариерата, пускат ни да преминем. Продължаваме сред големите къщи, наглед пусти, с оплевени морави. В ъгъла, близо до къщата, където съм назначена, Гленова спира и се обръща към мен.
— Пред Неговите очи — казва тя. Това е подходящият поздрав.
— Пред Неговите очи — отговарям и тя кимва лекичко. Поколебава се, сякаш се кани да каже още нещо, но после се обръща и се отдалечава по улицата. Наблюдавам я. Все едно е собственото ми отражение в огледало, от което се отдалечавам.
17
По време на Втората световна война първият такт от Пета симфония на Бетовен се приема за буквата „V“ от морзовата азбука и означава „победа“. — Б.пр.