На алеята Ник отново лъска автомобила „Буря“. Стигнал е до хромовите части отзад. Полагам ръката си с червена ръкавица върху резето на портата, отварям, побутвам я напред. Портата щраква зад гърба ми. Лалетата околовръст са по-червени от всякога, разтварят се, вече не са като винени чаши, а като потири, напират нагоре, но каква полза? В крайна сметка са празни. Когато остареят, ще се обърнат наопаки, ще се взривят бавно, венчелистчетата им ще се разхвърчат като отломки.
Ник вдига поглед и започва да си подсвирква.
— Добре ли се разходи? — пита ме.
Кимвам, но не отговарям на глас. Не е редно да ме заговаря. Разбира се, някой от тях ще се опита, предупреди ни Леля Лидия. Всяка плът е слаба. Всяка плът е като трева18, поправям я наум. Просто не могат да се сдържат, казва тя, Бог ги е създал такива, но вас е устроил различно. Вие трябва да поставяте границите. По-късно ще получите възмездие.
Съпругата на Командира е извадила стол и седи в градината зад къщата. Серина Джой, ама че глупаво име. Като на помада за изправяне на косата отпреди, от друго време. На шишенцето ще пише „Серина Джой“ и ще има силует на женска глава в розов овал, ограден със златен фестон. При толкова голям избор на имена защо са избрали точно това? И бездруго Серина Джой никога не е било истинското ѝ име, дори навремето. Истинското ѝ име е Пам. Прочетох го в статия за нея в едно новинарско списание много след като за пръв път я видях да пее, докато майка ми спеше в неделя сутрин. Вече беше станала достатъчно прочута, че да ѝ посветят очерк — трябва да е било в „Тайм“ или в „Нюзуик“. Вече беше престанала да пее, изнасяше речи. И много я биваше. Говореше за светостта на дома, за това, че жените би трябвало да си стоят у дома. Самата Серина Джой не го правеше, само изнасяше речи, но представяше този свой неуспех като жертва, която прави в името на всички.
Някъде по това време се опитаха да я застрелят, но вместо нея загина секретарката ѝ, която стояла до Серина. Друг беше поставил бомба в колата ѝ, но тя се взривила твърде рано. Някои хора твърдяха, че самата тя е сложила бомбата в колата си, за да предизвика съчувствие. Дотолкова се разгорещиха страстите.
Двамата с Люк понякога гледахме късните новини. По халати, с нощни шапки. Гледахме напръсканата ѝ с лак коса, истеричните ѝ изблици и сълзите, които все още беше способна да пуска, когато си пожелае, а спиралата се разтичаше черна по бузите ѝ. По онова време се гримираше по-силно. Намирахме я за смешна. Или поне Люк я намираше за смешна. Аз само се преструвах, че съм на същото мнение. Всъщност тя беше малко плашеща. Говореше сериозно.
Вече не държи речи. Не е речовита като преди. Стои си вкъщи, но явно не ѝ понася. Как ли беснее сега, когато думите ѝ се сбъднаха.
Съзерцава лалетата. Бастунчето ѝ е до нея, на тревата. Седи с профил към мен, установявам го с бърз кос поглед, докато минавам покрай нея. Не е редно да я зяпам. Вече не е онзи безукорен профил като на изрязан от хартия силует, лицето ѝ е грохнало, напомня ми за онези градове, построени над подземни реки, където цели улици с къщи се сгромолясват за една нощ във внезапно появили се тресавища, или за въгледобивните градчета, които рухват в мините под тях. Нещо такова трябва да се е случило и с нея, когато е проумяла истинския облик на предстоящото19.
Тя не обръща глава. Изобщо не отбелязва присъствието ми, макар да знае, че съм тук. Личи си, че знае, усещам го като мирис на вкиснато, на старо мляко например.
Не съпрузите, а съпругите трябва да ви държат нащрек, казваше Леля Лидия. Винаги се старайте да си представяте как се чувстват те. Разбира се, те ще ви мразят. Напълно естествено е. Опитайте да проявите съчувствие. Леля Лидия се мислеше за много състрадателна. Старайте се да ги жалите. Да им прощавате, защото не разбират какво правят20. И отново онази треперлива просешка усмивка, примигването като на слепец, въртенето на очите зад стоманените рамки нагоре, към дъното на класната стая, все едно зеленият таван се разтваря и измежду кабелите и дюзите на противопожарната система върху облак пудра „Розова перла“ слиза Бог. Разберете, те са съкрушени жени. Неспособни.
На това място гласът ѝ секваше, тя правеше пауза и аз чувах как край мен се отронва колективна въздишка. Не беше уместно да шумолим или да мърдаме по време на тези паузи — Леля Лидия може и да изглеждаше отнесена, но усещаше всяко трепване. Затова само въздишка.
18
Защото „всяка плът е като трева, и всяка човешка слава — като цвят у трева: изсъхна тревата, и цветът ѝ олетя“ (1 Петр. 1:24). — Б.пр.
19
Перифраза на заглавието