Бъдещето е в собствените ви ръце, казваше в заключение. Протягаше своите ръце към нас — отколешен жест, едновременно поднасяне на дар и покана да пристъпиш в прегръдката, да приемеш. Във вашите ръце, повтаряше тя и свеждаше очи към своите, сякаш на тях дължи това хрумване. Само че в ръцете ѝ нямаше нищо. Бяха празни. Нашите ръце би трябвало да са пълни с бъдещето, което можеш да обгърнеш, но не можеш да видиш.
Заобикалям към задната врата, отварям я, влизам и оставям кошницата си върху кухненската маса. Масата е изжулена, почистена от брашното, върху решетката изстива днешният хляб, току-що изпечен. В кухнята ухае на мая — носталгичен мирис. Напомня ми за други кухни, които са били мои. Мирише на майки, въпреки че собствената ми майка не печеше хляб. Мирише на мен от предишните времена, когато бях майка.
Предателски мирис, знам, че трябва да го пресека.
Рита е там, седи на масата, бели и реже моркови. Стари моркови, дебели, премръзнали, с прораснали в килера бради. Младите моркови, нежни и свежи, ще се появят чак след седмици. Ножът в ръката ѝ е остър и лъскав, изкусителен. Де да имах такъв нож.
Рита престава да кълца морковите, надига се и почти жадно изважда пакета от кошницата. Няма търпение да види какво съм донесла, макар че винаги се смръщва леко, докато отваря пакетите. Каквото и да купя, все не е напълно доволна. Смята, че би се справила по-добре. Би предпочела тя да пазарува, да купува точно каквото иска, завижда ми за разходката. В тази къща всяка завижда на другата за нещо.
— Имаше портокали — казвам. — В „Мляко и мед“. Още са останали. — Споделям го като дар, иска ми се да спечеля благоразположението ѝ. Видях портокалите още предния ден, но не казах на Рита, защото вчера беше много кисела. — Утре може да купя, ако ми дадеш купони за тях. — Подавам ѝ пилешкото. Днес искаше стек, но нямаше.
Рита изсумтява, не проявява нито задоволство, нито съгласие. Ще си помисли и ще реши, когато прецени, това означава сумтенето. Развързва пакета с пилешкото, разгръща хартията. Бодва месото, раздвижва крилцето, пъхва пръст в кухината, изважда дреболиите. Пилето лежи върху масата без глава и без крака, с настръхнала кожа, все едно му е студено.
— Ден за вана — оповестява Рита, без да ме поглежда.
Кора влиза в кухнята от килера отзад, където държат парцалите и метлите.
— Пилешко — казва тя почти доволно.
— Мършаво е, но ще свърши работа — подмята Рита.
— Нямаше друго — казвам. Рита не ми обръща внимание.
— Според мен е доста едричко — казва Кора. Да не би да се застъпва за мен? Поглеждам дали ще се усмихне, но не, мисли само за храната. По-млада е от Рита, косото слънце от западните прозорци осветява косата ѝ, прибрана назад и разделена на път. Сигурно съвсем до неотдавна е била красива. Има мъничък белег като трапчинка на двете уши — зараснали дупки за обеци.
— Едро, ама кльощаво — казва Рита. — Трябваше да им кажеш — поглежда тя право към мен за пръв път. — Не си от простолюдието.
Има предвид ранга на Командира. Но в другия смисъл, нейния смисъл, ме мисли за простолюдие. Прехвърлила е шейсетте, има категорично мнение за всичко.
Отива на мивката, бързо оплаква ръце под струята, подсушава ги с кърпата. Бяла на сини райета. Кърпите за съдове са си същите като преди. Понякога тези изблици на нормалност ме връхлитат странично като засади. Обикновеното, привичното, напомняне — като ритник. Виждам кърпата за съдове извън контекста и дъхът ми секва. За някои хора в някакъв смисъл нещата не са се променили особено.
— Кой ще я изкъпе? — пита Рита, но Кора, не мен. — Трябва да мариновам тази птица.
— Аз ще го направя по-късно, след като приключа с бърсането на прах — казва Кора.
— Важното е да я измиеш — казва Рита.
Говорят за мен, като че ли не ги чувам. За тях аз съм просто задължение, едно от многото.
Отпращат ме. Вземам кошницата, минавам през вратата на кухнята и по коридора към стоящия часовник. Вратата на дневната е затворена. През витража струи слънце и се разпада на различни цветове на пода: червено, синьо и пурпурно. За миг пристъпвам в тях, протягам ръце и те се изпълват с цветя от светлина. Качвам се по стълбите, лицето ми е далечно, бяло и разкривено в рамката на огледалото в коридора, издуто навън като око под напрежение. Крача по пепеляворозовата пътека в дългия коридор на горния етаж, връщам се в стаята.
Някой стои в коридора, близо до вратата на стаята, в която съм настанена. В коридора е сумрачно, но фигурата е на мъж, с гръб към мен — наднича в стаята, тъмен силует на светъл фон. Познавам Командира, а не би трябвало да е тук. Чува ме, че приближавам, обръща се, поколебава се, тръгва напред. Към мен. Нарушава обичая, какво да правя сега?