Аз спирам, той спира, не виждам лицето му, той ме гледа, какво иска? После той продължава напред, отстъпва встрани, за да не ме докосне, накланя глава, изчезва.
Показано ми е нещо, но какво? Както знаме на непозната държава, което мярваш за миг над извивката на хребета. Може да означава нападение, може да означава преговори, може да отбелязва предел, границата на територия. Сигнали, каквито си дават животните: прихлупени синкави клепачи, прилепнали назад уши, наперен гребен. Блясък от оголени зъби — ама какви ги върши той, по дяволите? Никой друг не го е видял. Дано. Нашествие ли беше това? Влизал ли бе в моята стая?
Нарекох я „моя“.
Девета глава
Е, добре, моята стая. В крайна сметка трябва да има местенце, което да си е мое, дори в тези времена.
Чакам в стаята си, която в момента е чакалня. Когато лягам да спя, е спалня. Завесите още потрепват на ветреца, навън още грее слънце, но не направо през прозореца. Преместило се е на запад. Опитвам се да не разказвам истории, поне не тази история.
Някой е живял в тази стая преди мен. Някой като мен, поне така предпочитам да вярвам.
Открих го три дни, след като ме преместиха тук.
Разполагах с предостатъчно време. Реших да разгледам стаята. Не набързо, както разглеждаш хотелска стая, без да очакваш никакви изненади, отваряш и затваряш чекмеджета, вратичките на шкафчетата, разопаковаш сапунчето, пробваш възглавниците. Дали някога отново ще стъпя в хотелска стая? Как ги пропилях онези стаи, онази свобода от чужди очи?
Привилегия назаем.
Следобед, докато Люк още бягаше от жена си, докато все още бях фантазия. Преди да се оженим и да добия плътност. Винаги пристигах първа, настанявах се в стаята. Не бяха толкова много пъти, но сега ми се струва цяло десетилетие, цяла епоха. Помня как бях облечена, всяка блуза, всеки шал. Крачех в очакване, пусках и спирах телевизора, мацвах си парфюм зад ушите — „Опиум“. В китайско шише, червено със златисто.
Бях напрегната. Как да съм сигурна, че ме обича? Ами ако се окаже просто любовна връзка? Защо изобщо употребяваме думата „просто“? Макар че по онова време мъжете и жените взаимно се пробваха — като дрехи — и отхвърляха онова, което не им е по мярка.
На вратата се чука, отварям с облекчение, с желание. Той беше толкова мимолетен, толкова сгъстен. И въпреки това сякаш нямаше край. След това се излежавахме в онези следобедни легла, прегърнати, потънали в разговор. За възможното, за невъзможното. Какво може да се направи? Въобразявахме си, че имаме такива проблеми. Откъде да знаем, че сме били щастливи?
Сега ми липсват дори самите стаи въпреки отвратителните картини по стените, есенни пейзажи или топящ се върху дърветата сняг, или на жени с носии, с лица като на порцеланови кукли, с турнюри и чадърчета, или клоуни с тъжни очи, или купи с плодове, твърди и мъртви. Чистите кърпи в очакване да бъдат омърсени, кошчетата за смет, зейнали подканващо, привличащи безгрижните отпадъци. Безгрижна. В онези стаи бях безгрижна. Можех да вдигна телефона и щеше да се появи храна на поднос, храна по мой избор. Със сигурност храна, която не е полезна за мен, и напитки. В чекмеджето на нощното шкафче имаше библия, предоставена от някое благотворително дружество, но надали много хора я четяха. Имаше и пощенски картички със снимки на хотела — можеш да ги надпишеш и да ги изпратиш на когото си поискаш. Сега това ми се струва толкова невъзможно, като някаква измислица.
Та така. Разглеждах тази стая, без да бързам. Като хотелска стая, без да я щадя. Не исках да приключа наведнъж, исках да удължа огледа. Мислено разделих стаята на сектори и си позволявах по един сектор дневно. Този щях да обследвам най-подробно: неравната мазилка под тапетите, драскотините по боята на первазите и рамките на прозорците, под най-горния пласт боя, петната върху матрака, защото стигнах дотам да вдигна завивките и чаршафите, като ги отмятах по мъничко, за да ги върна бързо обратно, ако влезе някой.
Петната по матрака. Като изсъхнали венчелистчета. Отдавнашни. Стара любов. В тази стая вече няма друга любов.
Когато съзрях това, доказателството, оставено от двама души за любов или за нещо подобно на любов, може би желание, може би докосване между двама, вече стари и мъртви, отново застлах леглото и легнах. Зареях поглед нагоре към сляпото гипсово око на тавана. Исках да усетя, че Люк лежи до мен. Получавам такива пристъпи от миналото, като припадъци са, като вълна, която ме залива. Понякога са почти непоносими. Какво да се прави, какво да се прави, мисля си. Нищо не може да се направи. И тез, що само чакат, също служат. Дори легнали. Знам защо стъклото на прозореца е нечупливо и защо са свалили полилея. Исках да усетя, че Люк лежи до мен, но нямаше достатъчно място.