Оставих гардероба за третия ден. Първия ден внимателно огледах вратата отвътре и отвън, после стените с месинговите куки — как бяха пропуснали куките? Защо не ги бяха свалили? Защото са твърде близо до пода? Но въпреки това — един чорап, и готово. Има и прът с пластмасови закачалки, на които висят роклите ми, червената вълнена наметка за студено време, шалът. Коленичих, за да огледам пода, и го намерих — дребен надпис, струва ми се съвсем скорошен, издраскан с игла или просто с нокът, в ъгълче, където сянката е най-плътна: Nolite te bastardes carborundorum.
Не знаех какво означава, нито дори на какъв език е. Мислех, че е на латински, но не знаех латински. И все пак беше послание и беше написано, забранено дори само поради този факт, и още не беше открито. Освен от мен, за която беше предназначено. Беше предназначено за следващата.
Приятно ми е да размишлявам над надписа. Приятно ми е да си мисля, че общувам с нея, с непознатата жена. Защото тя е непозната, ако ли пък е позната, никой не ми е споменавал за нея. Приятно ми е да знам, че забраненото ѝ послание е стигнало до мен, до поне един човек, че се е появило на стената на моя гардероб, че съм го открила и прочела. Понякога си повтарям думите. И те ми доставят дребничка радост. Когато си представям жената, която ги е написала, я виждам като своя връстница, може би малко по-млада. Превръщам я в Мойра, каквато беше в колежа, в съседната стая: ексцентрична, жизнерадостна, атлетична, по едно време с велосипед и туристическа раница. С лунички, струва ми се, непристойна, находчива.
Коя ли е била или е тази жена, какво е станало с нея?
Пробвах се с Рита в деня, когато открих посланието.
Коя е била жената в онази стая?, попитах. Преди мен? Ако бях задала въпроса иначе, ако бях казала: Имало ли е жена преди мен в стаята? Може би нямаше да стигна доникъде.
Коя?, попита тя неохотно, подозрително, но пък тя почти винаги разговаря с мен така.
Значи не е била само една. Някои не са издържали цялото назначение, пълните две години. Някои са били отпратени по една или друга причина. Или не са били отпратени, а са си заминали?
Онази жизнерадостната, с луничките, налучквам.
Познаваш ли я?, пита Рита по-подозрителна от всякога.
Познавах я преди, лъжа. Чух, че е била тук.
Отговорът ми е приемлив за Рита. Знае, че има развален телефон, таен обмен на информация.
С нея не се получи, казва.
В какъв смисъл?, питам възможно най-незаинтересовано.
Рита обаче вече е стиснала устни. Тук съм като дете, има неща, които не бива да узнавам. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре, казва само.
Десета глава
Понякога си пея наум, нещо тъжно, печално, презвитерианско:
Не знам дали думите са верни. Не помня. Такива песни вече не се изпълняват на публични места, особено ако имат такъв текст. Смятат ги за прекалено опасни. Те са на сектите, поставени извън закона.
И това е забранено. Знам песента от стара касета на майка ми — тя имаше един неблагонадежден и скрибуцащ касетофон, на който можехме да слушаме такива неща. Пускаше го, когато ѝ гостуваха приятели и подпийнеха.
Не си пея така често. Заболява ме гърлото.
В тази къща почти не звучи музика, освен по телевизията. Понякога Рита си тананика, докато меси или бели нещо: безсловесен напев, немелодичен, непонятен. Понякога от дневната долита тънкият глас на Серина от запис, направен много отдавна, който сега тя пуска съвсем тихо, за да не я спипа някой, че го слуша, докато седи, плете и си припомня своята предишна, вече осакатена слава: Алилуя.
По това време на годината е топло. Тези къщи се нагряват на слънцето, изолацията не е добра. Въздухът край мен е застоял въпреки лекото течение, въпреки полъха между завесите. Ще ми се да можех да отворя прозореца докрай. Скоро ще ни позволят да си облечем летните рокли.
Летните дрехи не са разопаковани и висят в дрешника, две са от чист памук, което е за предпочитане пред синтетиката на по-евтините дрехи, но въпреки това в задуха през юли и август се потиш под плата. Поне няма да се притеснявате да не изгорите, казваше Леля Лидия. Как се излагаха на слънце жените навремето! Мажеха се като печено месо на шиш, разголваха раменете и гърба си на улицата, на публични места, и краката, дори чорапи не обуваха. Нищо чудно, че се случваха онези неща. Неща, тази дума използваше за всичко, което намира за толкова отблъскващо, неприлично и ужасно, че устните ѝ не могат да го назоват. За нея успешен беше онзи живот, който избягва нещата, изключва нещата. Такива неща не се случват на свестните жени. Не са полезни за кожата на лицето, ама никак, ще се сбръчкате като сушена ябълка. Само че забравяше едно — вече не ни беше позволено да се грижим за лицата си.
21
Християнският химн
22