Командирът излиза. Мярвам го само за миг, скъсен в перспектива, крачи към колата. Гологлав е, явно не отива на официално мероприятие. Косата му е прошарена. Посребрена, ако искаш да се изразиш по-любезно. Предният беше плешив, може да се каже, че сегашният е подобрение.
Ако можех да плюя през прозореца или да хвърля нещо, възглавничката например, сигурно щях да го уцеля.
Двете с Мойра, с хартиени торби, пълни с вода. Водни бомби, така ги наричахме. Навеждахме се от прозореца на спалнята си в общежитието и ги пускахме върху главите на момчетата долу. По идея на Мойра. Какво се опитваха да направят те? Да се покатерят по стълба за нещо. За бельото ни.
Навремето общежитието ни е било смесено, още имаше писоари в тоалетните на нашия етаж. Но когато аз живеех там, момчетата и момичетата отново бяха разделени.
Командирът се навежда, влиза в колата и се изгубва от поглед, а Ник затваря вратата. След миг колата дава на заден, потегля по алеята към улицата и се скрива зад плета.
Би трябвало да изпитвам омраза към този човек. Знам, че би трябвало, но не чувствам това. А нещо по-сложно. Не знам как да го нарека. Не е любов.
Единадесета глава
Вчера сутринта ходих на лекар. Заведе ме един Пазител, от онези с червените ленти на ръката, които отговарят за тези неща. Отидохме с червена кола: той отпред, аз отзад. Не ме придружи спътничката ми, в такива случаи съм самичка.
Водят ме на лекар веднъж месечно на преглед: урина, хормони, цитонамазки за онкологията, кръвни изследвания. Също като преди, но вече са задължителни.
Кабинетът на лекаря е в модерна офис сграда. Качваме се с асансьор мълчаливо, Пазителят — с лице към мен. Виждам тила му в черната огледална стена на асансьора. Влизам в лекарския кабинет, а той чака отвън, в коридора, заедно с другите Пазители, седнал на един от столовете, оставени там специално за целта.
В чакалнята има други жени, три, облечени в червено: лекарят е специалист. Тайно се разглеждаме една друга, преценяваме големината на коремите си — дали на някоя ѝ е провървяло? Медицинската сестра въвежда имената ни и номерата на пропуските ни в Компархива, за да провери дали сме тези, които би трябвало да бъдем. Висок е метър и осемдесет, около четиридесетгодишен, с диагонален белег на бузата, седи и печата, дланите му са твърде големи за клавиатурата, пистолетът му още е в кобура през рамо.
Викат ме и аз влизам във вътрешната стая. Бяла и безлична като външната, с изключение на сгъваемия параван. В рамка е опънат червен плат с нарисувано златно Око, а под него — вертикален меч с две увити змии, нещо като дръжка за окото. Змиите и мечът са откъслечни символи, останали от предишни времена.
Напълвам шишенцето, което са ми приготвили в малката тоалетна, събличам дрехите си зад паравана и ги сгъвам върху стола. Лягам гола на масата за преглед върху хартиен чаршаф за еднократна употреба, студен и шумолящ. Придърпвам другия чаршаф, платнения, и завивам тялото си. Над шията ми трети чаршаф виси от тавана. Разделя тялото, за да не може лекарят да вижда лицето ми. Той работи само с торса. Когато съм готова, протягам ръка, опипом намирам лостче от дясната страна на масата и го дръпвам. Някъде е дръннало звънче, но аз не го чувам. След минутка вратата се отваря, в стаята влизат стъпки, чува се дишане. Той може да ме заговаря само в краен случай. Този лекар обаче е разговорлив.
— Как сме? — пита той. Останал му е този речеви тик от минали времена. Чаршафът се повдига от кожата ми, настръхвам от полъха. Студен пръст, в гумена ръкавица и намазан с гел, се плъзва в мен, опипва ме, тършува. Пръстът се отдръпва, пъха се по различен начин, оттегля се.
— Нищо ти няма — отбелязва лекарят по-скоро на себе си. — Боли ли те нещо, сладуранке?
Така ме нарича, „сладуранка“.
— Не — отговарям.
Гърдите ми биват опипани на свой ред в търсене на гнилост, на развала. Дишането се приближава. Надушвам застоял дим, афтършейв, тютюнев прах по косата. После гласът прозвучава съвсем тихичко до главата ми: това е той, издува чаршафа.
— Мога да ти помогна — прошепва.
— Моля?
— Шшшт. Мога да ти помогна. Помагал съм на други.
— Да ми помогнете ли? — питам тихо като него. — Как?
Знае ли нещо, да не би да е виждал Люк, да го е намерил, да може да го върне?