— Ти как мислиш? — пита той едва чуто. Ръката му ли се плъзва нагоре по крака ми?
Свалил е ръкавицата.
— Вратата е заключена. Никой няма да влезе. Никога няма да разберат за това.
Повдига чаршафа. Долната част на лицето му е скрита с бяла марля, такова е правилото. Две кафяви очи, нос, глава с кестенява коса. Ръката му е между краката му.
— Повечето от онези старчета вече са неспособни — казва той. — Или са стерилни.
Стъписвам се — изрекъл е забранена дума. Стерилен. Стерилни мъже вече няма, поне не официално. Има само жени, които са плодовити, и жени, които са безплодни, така е по закон.
— Много жени го правят — продължава той. — Искаш бебе, нали?
— Да — отговарям. И е вярно, не питам защо, тъй като знам. Дай ми деца, иначе ще умра. Може да се тълкува най-различно.
— Мека си — казва той. — Време е. Днес или утре, защо да го пропиляваш? Ще отнеме само минутка, сладуранке.
Сигурно така е наричал жена си навремето или още я нарича, но принципно е обобщение. За него всички сме сладуранки.
Поколебавам се. Предлага ми се, предлага ми услугите си, донякъде с риск за самия себе си.
— Ужасно ми е неприятно какво преживявате — промърморва. Искрен е, искрено съчувства, но му е и приятно. Очите му са влажни от състрадание, ръката му се плъзга по тялото ми напрегнато и нетърпеливо.
— Прекалено опасно е — казвам. — Не, не мога.
Наказанието е смърт, но трябва да те заловят на местопрестъплението и с двама свидетели23. Каква е вероятността стаята да се подслушва, кой седи точно пред вратата?
Ръката му спира.
— Помисли си — казва. — Прегледах картона ти. Не ти остава много време. Но животът си е твой.
— Благодаря — отговарям. Трябва да го оставя с впечатлението, че не съм оскърбена, че съм отворена за предложението. Той отдръпва ръка почти лениво, бавно, що се отнася до него, това не е последната му дума. Може да подправи изследванията, да съобщи, че имам рак или че съм безплодна, да направи така, че да ме изпратят в Колониите при Нежените. Не изрича нищо такова, но въпреки това съзнанието за властта му увисва във въздуха, докато ме потупва по бедрото и се отдръпва зад провесения чаршаф.
— Следващия месец — казва.
Отново се обличам зад паравана, ръцете ми треперят. Защо се уплаших? Не съм преминала никаква граница, не съм се доверила никому, не съм поела никакъв риск, в безопасност съм. Ужасява ме изборът. Изходът, избавлението.
Дванадесета глава
Банята е до спалнята. Тапетите са на сини цветчета, незабравки, пердетата са в тон. Има синьо килимче пред ваната, покривка от изкуствена синя кожа върху капака на тоалетната, единственото, което липсва тук от предишните времена, е кукла, под чиято пола е скрито допълнителното руло тоалетна хартия. Отначало в баните ставаха нещастни случаи — порязвания, удавяния. Докато не отстраниха всички дефекти. Кора седи на стол отвън, в коридора, за да не влиза никой друг. В банята, във ваната, сте уязвими, казваше Леля Лидия. Не обясняваше за какво.
Ваната е задължителна, но освен това е и лукс. Лукс е дори само да повдигна тежките бели крилца и булото, просто да докосна косата си с голи ръце. Косата ми вече е пораснала, не е подстригвана. Косата трябва да е дълга, но покрита. Леля Лидия казваше: свети Павел е разпоредил или така, или избръснати24. И се смееше, по-скоро цвилеше, с пристиснато гърло, все едно се е пошегувала.
Кора е напълнила ваната и от нея се надига пара като от купа със супа. Събличам и останалите си дрехи: роклята, бялата риза и фустанелата, червените чорапи, широките памучни панталони. От чорапогащника чаталът загнива, казваше Мойра. Леля Лидия за нищо на света не би произнесла фраза като „чаталът загнива“. Би използвала думата „нехигиеничен“. Тя държеше всичко да бъде много хигиенично.
Собствената ми голота вече ми се струва странна. Тялото ми сякаш е демоде. Наистина ли съм носила бански костюм на плажа? Правех го, и то без да се замислям, сред мъже, и не давах пет пари, че краката, ръцете, бедрата или гърбът ми ще бъдат на показ, пред очите на всички. Безсрамно, нескромно. Старая се да не свеждам поглед към тялото си, но не защото е безсрамно или нескромно, а защото не искам да го виждам. Не искам да поглеждам нещо, което ме определя толкова всецяло.
Влизам във водата, лягам, оставям ѝ се. Водата е мека като длани. Затварям очи и тя е с мен, внезапно, без предупреждение, сигурно заради уханието на сапун. Притискам лице към мъхчетата на тила ѝ и вдишвам, бебешка пудра, изкъпана бебешка плът и шампоан, лек мирис на урина. Тя е на тази възраст, докато съм във ваната. Връща се при мен на различни години. Така разбирам, че не е призрак. Ако беше призрак, щеше винаги да е на една и съща възраст.
23
„По думите на двама или на трима свидетели осъденият на смърт трябва да умре: не бива да се погубва по думите само на един свидетел…“ (Втор. 17:6). — Б.пр.
24
„… ако жена не иска да се покрива, нека се стриже; ако пък е срамотно за жена да се стриже или бръсне, нека се покрива.“ (1 Кор. 11:6). — Б.пр.