Един ден, когато беше на единайсет месеца, точно преди да проходи, някаква жена я отвлече от количката в супермаркета. Беше събота, когато с Люк пазарувахме за седмицата, защото и двамата работехме. Тя седеше на бебешките седалки, каквито имаше Тогава в количките по супермаркетите, с отвори за крачетата. Беше относително спокойна и аз се бях обърнала с гръб, в сектора с котешката храна, струва ми се, а Люк беше в другия край, на месния щанд, не се виждаше. Обичаше да избира месото, което ще консумираме през седмицата. Твърдеше, че мъжете се нуждаят от повече месо от жените, че това не е суеверие и че той не е някакъв глупак — имало проучвания по въпроса. Има известни разлики, казваше той. Обичаше да го повтаря, като че ли аз се опитвах да докажа, че няма. Най-често го повтаряше в присъствието на майка ми. Обичаше да я дразни.
Чух я как се разплака. Обърнах се и я видях да се отдалечава надолу по пътеката в обятията на жена, която виждах за пръв път. Разкрещях се, спряха жената. Трябва да е била около трийсет и пет годишна. Плачеше и настояваше, че това е нейното бебе, че Бог ѝ го е дал, че ѝ го е изпратил като знак. Дожаля ми за нея. Управителят на магазина ми се извини и я задържа, докато пристигне полицията.
Просто е луда, каза Люк.
Тогава реших, че е единичен случай.
Тя избледнява, не мога да я задържа при себе си, вече я няма. Може би не. Може би наистина е призрак в съзнанието ми, призрак на мъртво момиченце, умряло петгодишно. Помня снимките, които имахме някога — тя в обятията ми, обичайните пози, майка и бебе, поставени на сигурно място в рамки. Зад затворените си клепачи се виждам, каквато съм сега, седнала до отворено чекмедже или скрин в мазето, където са прибрани бебешките дрешки, кичурче коса в плик, отрязано, когато тя беше на две, белезникаворусо. После потъмня.
Тези неща, дрешките и косата, вече не са при мен. Какво ли е станало с всичко това? Ограбено, захвърлено, отнесено. Конфискувано.
Свикнах да се справям без много неща. Ако имате много вещи, казваше Леля Лидия, привързвате се прекалено силно към материалния свят и забравяте духовните ценности. Трябва да възпитате у себе си нищета на духа. Блажени са кротките25. Не продължаваше нататък, изобщо не споменаваше наследяването на земята.
Лежа, галена от водата, до несъществуващо отворено чекмедже и си мисля за момиченце, което не умря на пет годинки, което още съществува някъде, но не за мен. А аз съществувам ли за нея? Дали не съм снимка някъде в тъмата дълбоко в съзнанието ѝ?
Сигурно са ѝ казали, че съм умряла. Това може да се очаква от тях. Твърдяха, че така ще ѝ бъде по-лесно да се приспособи.
Сега трябва да е на осем. Попълнила съм изгубеното време, знам колко е изминало. Имаха право, по-лесно е да я мисля за мъртва. Така не тая надежда, нито правя напразни усилия. Защо да си блъскате главата в стената, казваше Леля Лидия. Понякога се изразяваше много образно.
— Не разполагам с цял ден — разнася се гласът на Кора пред вратата. Така е, не разполага. Не бива да я лишавам от времето ѝ. Насапунисвам се, натърквам се с четката и с парчето пемза изстъргвам мъртвата кожа. Ей такива пуритански приспособления ни дават. Иска ми се да съм съвсем чиста, дезинфекцирана, без бактерии, като повърхността на Луната. Няма да мога да се измия тази вечер и още цял ден след това. Казват, че това пречи, а защо да се рискува?
Ще ми се да не виждах малката татуировка на глезена си. Четири цифри и едно око, обратен паспорт. Би трябвало да гарантира, че никога няма да се разтворя в друг пейзаж. Твърде важна съм, твърде голяма рядкост, за да стане така. Аз съм национално богатство.
Дръпвам запушалката, подсушавам се, обличам си червения хавлиен халат. Оставям днешната рокля тук, Кора ще я вземе за пране. В стаята отново се обличам. Тази вечер нямам нужда от бялата шапка, защото няма да излизам. Всички в къщата са виждали лицето ми. Слагам обаче червения воал, покривам влажната си коса, главата си, която не е избръсната. Къде гледах онзи филм за жените, коленичили на градския площад, държаха ги, а косите им падаха на кичури? Какво бяха сторили? Сигурно е било много отдавна, защото не помня.
Кора ми носи вечерята покрита, върху поднос. Чука на вратата, преди да влезе. Допада ми заради това. Означава, че според нея още имам лично пространство — така му казвахме преди.
— Благодаря — казвам, поемам подноса от нея и тя ме удостоява с истинска усмивка, но се обръща, без да отговори. Когато сме насаме, се стеснява от мен.
25
„… блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно. Блажени плачещите, защото те ще се утешат. Блажени кротките, защото те ще наследят земята.“ (Мат. 5:3-5). — Б.пр.